Джирусълъмс Лот

— Седях в кабинета на горния етаж и четях книга — междувпрочем, доста странно литературно произведение, когато чух шум откъм стената.

— Били са плъхове — затова ли ме безпокоиш?

Той спря на площадката и тържествено ме изгледа. Лампата в ръката му хвърляше странни, тайнствени сенки върху тъмните драперии и върху портретите. Стори ми се, че изрисуваните върху тях предтечи злобно ми се усмихват. Навън вятърът нададе вой, сетне сякаш неохотно притихна.

— Не бяха плъхове — настоя Кал. — Разнесоха се трясъци и думкане, идващи иззад библиотеката, после — задавен смях. Беше ужасно, сър, дочух и драскане, сякаш някакво същество се опитваше да излезе… и да се нахвърли върху мен!

Навярно си представяш удивлението ми, Боунс. Калвин не е от хората с развито въображение, нито е склонен към истерия. Реших, че тук действително се крие някаква страшна тайна. Обърнах се към него и го попитах какво се е случило после. Вървяхме по коридора; през отворената врата на кабинета струеше светлина. Неохотно направих няколко крачки — вече не се чувствах добре.

— Дращенето престана. След миг думкането и трясъците се подновиха, но този път сякаш се отдалечаваха. За миг настъпи тишина — заклевам се, че дочух особен, едва доловим смях. Приближих се до библиотеката и я заопипвах с надеждата, че ще открия тайна врата.

— Е, намери ли я?

— Не, но се натъкнах на нещо друго.

Влязохме в кабинета и моментално забелязах квадратен отвор в лявата част на библиотеката. Оказа се, че тук книгите са фалшиви и зад тях има малко скривалище. Приближих лампата към отвора, но видях само дебел слой прах, натрупан в продължение на десетилетия.

— Вътре намерих това — тихо изрече Кал и ми подаде къс пожълтяла хартия. Беше карта, начертана с черен туш, на която беше изобразен някакъв град, или село. Виждаха се седем сгради, под една от тях, напомняща камбанария и обозначена с кръст, имаше надпис: „Гнездото на покварата“.

В горния ляв ъгъл видях стрелка, сочеща на северозапад от селището. Под нея бе написано „Чепълуейт“. Калвин промълви:

— Когато бях в града, сър, дочух да споменават за някакво напуснато от жителите си село, наречено Джирусълъмс Лот. Местните хора са доста суеверни и го избягват.

Посочих странния надпис.

— Ами това какво е?

— Нямам представа.

Внезапно си спомних изплашеното и упорито изражение на мисис Клорис и промърморих:

— Червеят…

— Знаете ли нещо по въпроса, мистър Буун?

— Не съм сигурен. Мисля, че ще е доста интересно да разгледаме онова селце. Какво ще кажеш Кал?

Той кимна, очите му светнаха. Прекарахме близо час, търсейки някаква пролука в стената зад скривалището, но усилията ни не се увенчаха с успех. Звуците, за които говореше Кал, не се повториха.

Легнахме си и нищо не смути съня ни.

На другата сутрин двамата с Кал потеглихме на нашата „експедиция“. Дъждът беше спрял, ала небето беше мрачно и прихлупено. Забелязах изпитателния поглед на спътника си и побързах да го уверя, че моментално ще се откажа, ако почувствам умора. Носехме раница с провизии, компас и странната, пожълтяла карта на Джирусълъмс Лот.

Наоколо цареше мъртвешка тишина, не се чуваше чуруликането на птици, нито пропукването на съчка при преминаването на някое животно. Вървяхме на югоизток сред високите, тъмни борове, чувахме само стъпките си и грохота на прибоя. Миризмата, лъхаща от океана, ми се стори особено натрапчива.

Бяхме изминали около три километра, когато се натъкнахме на обрасъл с бурени път, застлан с греди. Очевидно водеше към мястото, където отивахме, затова поехме по него — сега се движехме по-бързо. Вървяхме мълчаливо, прихлупеното небе и зловещата тишина ни потискаха.

Към единайсет часа дочухме шуртене на вода. Пътят рязко зави вляво; на отвъдния бряг на разпененото мътно поточе съзряхме, подобно на призрак, Джирусълъмс Лот.

Потокът беше широк около три метра, между двата бряга бе прехвърлено обрасло с мъх тясно мостче. На отвъдния бряг се издигаше най-живописното селце, което можеш да си представиш, Боунс. Сградите носеха отпечатъка на времето, но все пак бяха учудващо запазени. Близо до стръмния бряг се издигаха няколко къщи, построени в строг пуритански стил. Малко по-далеч, от двете страни на обрасла с бурени главна улица видяхме три-четири сгради, където навярно са се помещавали пощата, банката и прочее, а зад тях, забила островърхия си купол в притъмнялото небе, се извисяваше църквата, позната ни от картата. Беше в печално състояние — боята бе олющена, кръстът — почернял.

Кал прошепна:

— Името на селцето напълно му подхожда2.

Минахме по мостчето и се огледахме. Оттук нататък историята ще ти прозвучи невероятно, Боунс, така че бъди подготвен.

Докато вървяхме през селцето имах чувството, че въздухът е натежал като олово. Сградите бяха в развалини: щорите бяха изтръгнати от бурните ветрове, покривите — хлътнали под тежестта на снеговете. Имах чувството, че мръсните прозорци злобно се взират в нас. Руините хвърляха зловещи сенки в локвите, останали от снощния дъжд.

Застанахме пред стара, порутена кръчма. Незнайно защо се бояхме да проникнем в къщите, където хората са се усамотявали далеч от очите на себеподобните си. Над изкорубената врата висеше дървена табела с избелял от времето надпис: „Страноприемница и кръчма «Глиганска глава».“ Вратата, увиснала върху единствената панта изскърца злокобно и с Кал влязохме в тъмното помещение. Лъхна ни миризма на гнилоч и на плесен, която замалко не ни задуши. Стори ми се, че долавям и някакво зловоние, предизвикано от разложението, започнало преди години. Навярно подобна смрад се носи из гнилите ковчези, или от разровените гробове. Притиснах носната кърпичка към носа си, Кал стори същото. Огледахме се.

— Боже мой, сър… — поде прислужникът ми.

— Тук от години не е стъпвал човешки крак — довърших вместо него.

Това беше самата истина. Масите и столовете стояха на местата си като призрачни стражи; бяха прашни и изкорубени от резките температурни промени, характерни за Нова Англия, но иначе непокътнати, сякаш десетилетия наред бяха застинали в очакване някогашните посетители отново да се настанят на тях, да си поръчат халба бира или чаша уиски, да раздадат картите и да запалят глинените си лули. Квадратно огледалце висеше до правилата на страноприемницата. С изненада установих, че е здраво. Разбираш ли значението на това, Боунс? Известно е, че момчетата обичат да влизат в изоставени сгради и да унищожават всичко, което им попадне. Няма „обитавана от духове“ къща, на която прозорците да не са изпочупени, независимо от слуховете за страшните й обитатели; няма гробище без поне един надгробен камък, съборен от младите злосторници. Убеден съм, че пакостници не липсват и в Причърс Корнърс, намиращ се само на три-четири километра от Джирусълъмс Лот. При все това огледалото (което навярно е струвало солидна сума на ханджията) беше непокътнато, както и други чупливи предмети, които открихме, докато тършувахме наоколо. Единствените разрушения в Джирусълъмс Лот бяха причинени от безучастната Природа. Очевидно селцето е изоставено от жителите си. Но защо са го направили? Имам известни подозрения, но преди да ги споделя, ще ти разкажа как завърши нашата експедиция.

Качихме се на горния етаж на страноприемницата и открихме разстлани кревати, до които стояха калаени кани за вода. В кухнята също цареше ред, само дето всичко беше покрито с дебел слой прах и се разнасяше отвратителната миризма на гнилоч. Ханът беше рай за всеки антиквар: само необикновената кухненска печка би се продала за доста солидна сума на търг в Бостън.

— Какво мислиш, Кал? — попитах прислужника си, когато отново излязохме навън, под прихлупеното сиво небе.

— Струва ми се, че тук има нещо нередно, сър — отвърна той с обичайния си плачлив глас — и че трябва да поразгледаме наоколо, за да научим повече подробности.

Надникнахме в работилницата на сарача, където плесенясали изделия от кожа все още висяха на