Стивън Кинг
Дружество „Отказване с гаранция“
Морисън чакаше някакъв клиент, задържан от задръстването във въздушния трафик на международното летище „Кенеди“. Внезапно съзря свой познат, седнал в края на бара, и се запъти към него.
Джими? Джими Маккан?
Приятелят му беше понапълнял от последната им среща на панаира в Атланта предишната година, но инак изглеждаше в отлична форма. Морисън си го спомняше от колежа като слабичък младеж, който пали цигара от цигара и се крие зад огромни очила с рогови рамки, сега очевидно заменени с лещи.
— Кого виждам? Самия Дик Морисън!
— Същия. Изглеждаш великолепно — Морисън му протегна ръка.
— Ти също — отвърна Маккън, но Морисън знаеше, че това е чиста лъжа. Напоследък се преуморяваше, преяждаше и пушеше прекомерно.
— Какво пиеш?
— Бърбън с горчив екстракт — каза Морисън, обгърна с крака високото столче пред бара и запали цигара. Чакаш ли някого, Джими?
— Не, заминавам за Маями. Имам среща с много важен клиент, който отпуска шест милиона за реклами. Изпращат ме да укротя гнева му задето не успяхме да получим правото за едно важно телевизионно предаване през следващата година.
— Още ли работиш при „Крейгър и Бартън“?
— Станах административен директор.
— Фантастично! Моите поздравления! И кога се случи всичко това?
Опита се да си внуши, че човъркащото го отвътре червейче не е завист, а чисто и просто стомашно смущение. Извади от джоба си флаконче хапчета против киселини и схруска едно.
— През август миналата година се случи нещо, което промени целия ми живот.
Той изгледа изпитателно Морисън и отпи от чашата си.
„Боже мой! — помисли си Морисън и вътрешно потръпна. — Джими Маккан се е отдал на религията.“
— Може би ще те заинтересува?
— Разбира се — отвърна Морисън и изгълта на един дъх току-що донесеното от келнера питие.
— Чувствах се ужасно — започна Маккан. — Не се разбирах с Шерън, баща ми почина, дробовете ми се раздираха от суха кашлица. Един хубав ден Боби Крейгър се отби в канцеларията и ми изнесе „бащинска“ лекция. Сигурно си спомняш как звучат подобни наставления?
— Разбира се — Морисън беше работил осемнайсет месеца в „Крейгър и Бартън“, след което се премести в агенцията на Мортън. — „Размърдай си задника или се омитай!“
Маккан се засмя.
— Точно така. А като капак на всичко лекарят ми съобщи, че имам начални признаци на язва и ми нареди да откажа цигарите — лицето му се изкриви в презрителна гримаса. — Все едно да ми забрани да дишам.
Морисън кимна съчувствено. Лесно им е на непушачите да се перчат самодоволно. Погледна с отвращение цигарата си и я смачка в пепелника, въпреки, че след пет минути щеше да запали нова.
— Ти отказа ли се?
— Да, въпреки че отначало ми се струваше, че няма да мога — мамех на поразия. После един приятел ми препоръча някакво заведение на Четирийсет и шеста улица, където били специалисти в тази област. Помислих си, че няма какво да губя и послушах съвета му. Оттогава не съм сложил цигара в устата си.
Морисън се облещи.
— С какво те лекуваха? Да не те тъпчеха с наркотик?
— Не — Джими извади портфейла си и порови из него. — Ето, вземи. Сигурен бях, че пазя адреса им.
Сложи на бара обикновена бяла картичка, на която бе написано:
— Задръж я, ако желаеш — каза Маккан. — Те ще те излекуват, гарантирам ти.
— По какъв начин?
— Това не мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото е свързано с договора, който си задължен да подпишеш. Във всеки случай, дружеството ти съобщава начина на лечение при първата беседа.
— Ти си подписал договор?
Маккан кимна.
— И на базата на този…
— Точно така.
Усмихна се на Морисън, който си помисли: „Ето че и Джими Маккан е преминал към категорията на самодоволните мръсници.“
— Защо е необходима цялата тази мистерия, щом успяват да постигнат фантастични резултати? Никога не съм срещал рекламата им по списанията нито по телевизията.
— Приемат клиенти според капацитета си, но само по устна препоръка.
— Джими, самият ти работиш в рекламна агенция и разбираш, че това е невъзможно.
— Възможно е — отвърна Маккан. — При това деветдесет и осем процента от клиентите биват излекувани.
— Чакай сега — каза Морисън, даде знак да му донесат ново питие и запали цигара. — Може би онези юнаци те връзват и те карат да пушиш до посиняване?
— Не.
— Или пък ти дават някакво лекарство, от което ти прилошава всеки път, когато запалиш…
— Нищо подобно. Отиди и се убеди сам — той посочи цигарата на Морисън. — И без това не харесваш нейния вкус.
— Неее, но…
— В действителност отказването от цигарите промени целия ми живот — сподели Маккан. — Едва ли с всекиго е така, но аз внезапно прозрях истината. Животът ми се преобрази: почувствах се по-добре, сдобрих се с Шерън. Усетих прилив на енергия, работата ми потръгна.
— Е, успя да събудиш любопитството ми. Кажи ми само…
— Съжалявам, Дик, но нямам право да говоря за това — отвърна твърдо Маккан.
— Май си понапълнял?
За миг му се стори, че по лицето на приятеля му пробягна мрачна сянка.
— Да, съвсем малко — все пак успях да сваля излишните килограми. Сега съм горе-долу в нормата. Като ученик бях прекалено слаб.
По високоговорителя съобщиха:
— Пътниците за полет двеста и шест да се явят на изход номер две.
— Трябва да тръгвам — каза Маккан и се изправи. Хвърли върху бара банкнота от пет долара. — Изпий още едно. И си помисли върху онова, което ти казах.
