септември, след като „хуните“ се оттеглят по домовете си. Напоследък често мислеше за пенсионирането. Както веднъж бе споделил с Франи, опитваше се да не си го представя като безкрайна ваканция; имаше доста приятели пенсионери и те му бяха обяснили, че съвсем не е така. Не вярваше да го подгони скуката като Харлан Ендърс или немотията като Пол Карън — горкият Пол през целия си живот не бе пропуснал един работен ден в магазина, но на стари години двамата с жена му бяха принудени да продадат къщата и да се преселят при дъщеря си.
Питър Голдсмит не обичаше общественото осигуряване; не му се доверяваше още навремето, преди системата да се пропука от ударите на рецесията, инфлацията и растящия брой пенсионери. През трийсетте и четирийсетте години, обясни той на дъщеря си, в Мейн нямало кой знае колко демократи, но дядо й бил от това гордо малцинство и възпитал сина си в същия дух. Заради тия убеждения семейство Голдсмит било едва ли не отхвърлено от обществото през най-благодатните години на Оугънкуит. Ала дядо й повтарял с гранитна твърдост една поговорка, която разбивала из основа цялата републиканска философия: не разчитай на властелините в тоя свят, защото и те, и техните правителства гледат само да те преметнат от днес и во веки веков, амин.
Франи се разсмя. Обичаше да слуша баща си, когато беше в подобно настроение. А това се случваше рядко, защото жената, която бе негова съпруга и майка на Франи, умееше (и не пропускаше) да го скастря жестоко с отровния си език. „Трябва да вярваш в собствените си сили — продължаваше той, — а властелините на света нека се оправят както могат с хората, които са ги избрали. Най-често управлението им се оказва калпаво, но това не е беда; каквито избирателите, такова и правителството.“
— Пари в брой, там е истината — заяви той. — Уил Роджърс твърди, че земята била най-ценна, защото само тя не се произвежда, но горе-долу същото може да се каже за златото и среброто. Човек, който обича само парите, е негодник и не заслужава друго, освен омраза. Човек, който не знае как да се разпорежда с тях, е глупак. Обаче не бива да го мразим, той е достоен за съжаление.
Фран се зачуди дали не става дума за стария му приятел Пол Карън, но реши, че е по-добре да не пита.
И без да го пита, знаеше, че е заделил достатъчно пари за черни дни. Той сам й бе казал веднъж, че никога не е била бреме за семейството — нито в добри, нито в лоши времена. Казваше още, че се гордее пред всички приятели, задето е изучил дъщеря си. А каквото не можеше да се постигне с неговите пари и нейния ум, Франи го постигаше по простичкия стар начин — с труд и упорство. Работа, непрестанна работа, само така се преодоляваха безбройните препятствия. Майка й не винаги разбираше това. Независимо дали жените го желаеха или не, в днешно време положението им се бе променило, а Карла все още се чудеше защо дъщеря й не посвещава цялото си време на търсене на подходящ съпруг.
— Вижда, че Ейми Лодър ще се жени — каза Питър, — и си мисли: „Моята Фран трябваше да е на нейно място. Хубавичка е Ами, но край моята Фран изглежда като пукната чиния.“ Цял живот е изкарала с женските хитрини и вече не може да се промени. Затова от време на време се сблъсквате и пускате искри като кремък и стомана. Не сте виновни. Но никога не забравяй, Фран, че тя е твърде стара за промени, а ти вече си достатъчно голяма, за да я разбереш.
След малко той пак се отплесна към работния си ден и взе да разправя как един колега едва не останал без палец, защото си мислел за билярд, докато ръката му била под пресата. Добре, че Лестър Краули го дръпнал навреме. „Ама Лестър Краули няма вечно да е там“ — добави той. После въздъхна, сякаш му бе минало през ум, че и с него е същото, но след миг се усмихна и почна да разказва за новата си идея — антена, скрита в корпуса на колата.
Прехвърляше се от тема на тема и гласът му беше някак Успокояващо приглушен. В браздите отпред сенките им бавно се издължаваха. Както винаги, Франи усети, че бащиният глас постепенно я омайва. Беше дошла да му каже нещо, но всъщност стана това, което се повтаряше още от най-ранното й детство — идваше да разкаже, а оставаше, за да слуша. С него никога не й бе скучно. Доколкото знаеше, това се отнасяше и до всички други, с изключение може би на майка й. Питър Голдсмит беше умел разказвач.
По някое време усети, че той е спрял да говори. Беше седнал върху един камък в края на браздата, пълнеше лулата си и я гледаше.
— Какво те тормози, Франи?
За миг тя го изгледа стреснато, неуверена как да започне Беше дошла да сподели проблема си, а сега не знаеше дали има сили да го стори. Мълчанието увисна помежду им разрасна се, превърна се в непоносима бездна. Франи се хвърли с главата напред.
— Бременна съм — простичко каза тя.
Баща й престана да пълни лулата и я изгледа втренчено.
— Бременна — повтори той, сякаш никога през живота си не бе чувал тази дума. — О, Франи… това майтап ли е? Или някаква игра?
— Не, татко.
— Я ела да седнеш до мен.
Тя послушно тръгна по браздата и седна до него. Между техния двор и съседния пущинак имаше нисък каменен зид. От другата страна растеше на воля жив плет от благоуханни трънливи храсти, които бяха избуяли по най-живописен начин. В главата й тръпнеше лека болка, а стомахът и се свиваше.
— Сигурна ли си? — запита той.
— Сигурна съм — отвърна младата жена.
После — без капчица женско лукавство, просто защото нямаше сили да се удържи — зарида шумно и безутешно. Баща й я прегърна през рамото и двамата дълго останаха така, сгушени един до друг. Когато сълзите взеха да пресъхват, тя намери сили да зададе въпроса, който я мъчеше най-много:
— Още ли ме обичаш, татко?
— Какво? — Той я изгледа с недоумение. — Да, много те обичам, Франи.
Това предизвика нови ридания, но този път баща й остави да плаче и се зае да разпалва лулата си. Струйки ароматен дим се понесоха по лекия ветрец.
— Разочарован ли си? — запита Франи.
— Не знам. Досега не съм имал бременна дъщеря и просто нямам представа как трябва да го приема. От Джес ли е детето?
Франи кимна.
— Каза ли му? Тя кимна отново.
— Какво рече той?
— Предлага да се оженим. Или да плати за аборта.
— Женитба или аборт — промърмори Питър Голдсмит и засмука лулата. — Оправно момче бил тоя Джес.
Тя погледна ръцете си, отпуснати върху коленете на джинсите. Под ноктите и в гънките на ставите се бе събрала черна пръст. „Ръцете на една млада дама издават нейните навици — раздаде се в главата й строгият майчин глас. — Бременна дъщеря. Ще трябва да напусна църковното настоятелство.“ Ръцете на една млада дама…
— Не искам да навлизам в интимни подробности — каза баща й, — но той… или ти… внимавахте ли?
— Взимах противозачатъчни хапчета. Не помогнаха. Той я погледна изпитателно.
— Щом е тъй, не бих търсил вина нито у теб, нито у него… или може би мъничко и у двамата. Но не мога да го сторя, Франи. Не мога да ви обвинявам. На шейсет и четири човек просто забравя какъв е бил на младини. Затова нека оставим вината настрана.
Вълната на облекчението я заля с такава сила, че за момент се изплаши да не би да припадне;
— Майка ти ще има да опява по въпроса за вината и аз ще си мълча, но няма да съм с нея. Разбираш ли ме?
Тя кимна. Баща й вече не се и опитваше да спори. Поне на глас. Достатъчно си бе патил от жлъчния й език. Когато спори, понякога губи контрол над себе си, бе казал веднъж той на Франи. А загубеше ли контрол, майка й беше способна да нанася такива душевни рани, че закъснялото й съжаление не поправяше ни най-малко нещата. Франи предполагаше, че преди години баща й е трябвало да избира: непрестанни сблъсъци и в крайна сметка развод, или капитулация. Той бе избрал второто… но с определени условия.
