дори името на групата, която я изпълняваше: „Кати Йънг енд ди Инъсънтс“. Певицата имаше плачлив, умоляващ, леко дрезгав глас, който бе привлякъл вниманието му. Дисководещите го наричаха „златен“. Представяше си я като шестнадесетгодишна, руса, бледа и невзрачна девойка. Звучеше така, сякаш пееше, държейки в ръце снимка, обикновено скрита в някое чекмедже в скрина; снимка, която изваждаше единствено късно нощем, когато всички други в къщата спяха. Звучеше отчаяно. Снимката може би бе на местния Сваляч — капитан на училищния футболен отбор и председател на ученическия комитет — и сигурно я бе откраднала от лексикона на по-голямата си сестра. Свалячът вероятно се натискаше на някоя безлюдна улица с най-красивата мажоретка, докато в обикновена къща в покрайнините това обикновено момиче с плоски гърди и пъпка на горната устна пееше: „Хилядите звезди в небето… ми шепнат… че ти си единствената ми любов… кажи ми, че ме обичаш… кажи ми, че ще бъдеш мой, само мой…“
Тази нощ в небето имаше много повече от хиляда звезди, ала те не бяха звезди на влюбените. Тук, на хиляда и петстотин метра надморска височина те светеха студено и жестоко — милиард прорези в черно кадифе, направени от кинжала на Бога. Бяха звезди на хора, изпълнени с омраза, и ето защо Харолд реши, че може да си пожелае нещо. „Да пукнете дано, кретени!“
Седеше, подпрял глава на облегалката, един гневен астроном. Косата му бе още по-дълга от преди, ала вече не беше сплъстена и мазна. Вече не миришеше на пот. Дори пъпките му бяха започнали да изчезват, откакто бе намалил шоколада. А и благодарение на усърдната работа и на дългите разстояния, изминавани пеш, бе започнал да отслабва. През последните дни, когато погледът му случайно попаднеше върху отражението му в огледало или стъкло, той се втренчваше сепнато, сякаш виждаше не себе си, а някой непознат човек.
Понамести се на стола. В скута му лежеше голяма книга с подвързия от изкуствена кожа. Криеше я под една плоча на пода до камината, когато отсъстваше от къщи. Ако някой я откриеше, за него нямаше да има повече място в Боулдър. Със златни букви върху подвързията пишеше: „СЧЕТОВОДНА КНИГА“. Това бе дневникът, който Харолд бе започнал да води, след като бе прочел дневника на Фран. Вече бе изпълнил първите шестдесет страници открай докрай със ситния си почерк. Нямаше дори нови редове. От перото му се лееха, както гной от възпалена рана, словоизлияния, родени от омразата. Не беше осъзнал, че крие в себе си толкова омраза. Смяташе, че досега трябваше да е изчерпал натрупаното в себе си, но, изглежда, просто бе затворил за малко крана.
А защо изпитваше такава омраза?
Сепна се, като че някой му бе задал гласно въпроса. Много би се затруднил с отговора и би го доверил само на неколцина избрани. Нали и Айнщайн бе казал, че на света имало само шест души, които могат да разберат всички значения на формулата Е=mс?? А какво можеше да се каже тогава за уравнението, което бе измислил Харолд? Относителността според Харолд. О, би могъл да изпише два пъти по толкова страници и с всеки следващ ред уравнението да става все по-неразбираемо, все по-тайнствено, докато накрая той се загубеше сам в лабиринта на собствената си душа, без дори да се е приближил до извора. Той, би могло да се каже… се самоизнасилваше. Така ли беше? Сравнението не беше далеч от истината. Непрестанно се разголваше по грозен и унизителен начин.
Скоро щеше да напусне Боулдър — след месец-два. Нямаше да се задържи повече. Щом откриеше как да си уреди сметките. Тогава можеше да тръгне на запад. И когато стигнеше там, щеше да им разкаже всичко от игла до конец за Боулдър. Щеше да им каже за общите събрания и други много по-съществени неща, например за съвещанията при закрити врата на комисията. Беше сигурен, че ще го изберат за член. Онзи, който командваше на запад, щеше да го посрещне с отворени обятия и да го възнагради добре… не като сложеше край на омразата, а като му предоставеше идеалното средство да я използва — примерно кадилак „Омраза“ — дълга и лъскава лимузина. Харолд щеше да се качи в нея и щеше да се остави тя да го вози. Двамата с Флаг щяха да направят на пух и прах този окаян град, приличен на мравуняк. Ала първо щеше да си уреди сметките с Редман, който му бе откраднал любимата и го бе излъгал.
„Да, Харолд, но защо изпитваш омраза?“
На този въпрос нямаше удовлетворителен отговор… можеше само да си измисля различни оправдания. Всъщност беше ли основателен този въпрос? Не, това беше все едно да попиташ някоя жена защо е родила ненормално дете.
А бе имало час, по-скоро миг, когато му се прииска да забрави омразата. Това бе мигът, когато прочете дневника на Фран и откри, че тя е безумно влюбена в Стю Редман, Истината му бе подействала така, както студената вода действа на голия охлюв — кара го уплашено да се свие на топчица. В онзи миг бе разбрал, че може просто да приеме нещата такива, каквито са, и тази мисъл го бе изпълнила с възторг и с ужас. Тогава разбра, че може да се промени, да стане друг човек, един нов Харолд Лодър, чиято пъпна връв, свързваща го със стария, можеше да бъде отсечена с острия нож на епидемията. Бе осъзнал по-добре от всички останали какво представлява Свободната зона на Боулдър. Хората не бяха вече същите. Малкото общество в този град не приличаше на никое друго в Америка от догрипния период. Те не го разбираха, защото не можеха да се дистанцират като него. Мъжете и жените живееха по двойки, но нямаха никакво желание да възродят институцията на брака. Цели групи от хора живееха в нещо подобно на комуни. Не се биеха помежду си. Изглежда, дори се радваха на разбирателство. И най-странното бе, че никой не бе поставил под въпрос религиозния подтекст на сънищата им… както и религиозното тълкувание, което се даваше на самата епидемия. Боулдър бе едно новаторско общество, една tabula rasa, която не можеше да осъзнае собствената си, непозната досега красота.
Харолд я бе почувствал и намразил.
Отвъд планината имаше още един Харолд. Парче от злокачествено образувание, една-единствена клетка от умиращ организъм, едничък представител на карцинома, който бе разяждал старото общество. Една-единствена клетка, която вече бе започнала да се възпроизвежда. В обществото щеше да се разгори пак старата схватка между здравата и болната тъкан — борба за територия. Ала пред всяка една клетка стоеше старият като света въпрос, въпросът, зададен още в райската градина — дали да отхапят ябълката или не? Там, на запад, вече ядяха ябълков пай и пиеха ябълков сок. Унищожителите на рая се намираха там, там бяха мускетарите на злото.
А той самият, когато му се бе предоставил шансът да приеме нещата такива, каквито са, бе отхвърлил тази нова възможност. Да я приеме би било равносилно на самоубийство. Раните от всички преживени унижения сякаш се отвориха и от тях потече кръв. Мъртвите му мечти и амбиции възкръснаха и изпълзявайки от гробовете си, го попитаха нима може да ги забрави така лесно. В Свободната зона той ще бъде просто някой си Харолд Лодър. Отвъд планината може да бъде принц. Злото неудържимо го привличаше. Бе като зловещ панаир — виенски колела, чиито светлини кръжат над мрачния пейзаж, безкрайна допълнителна атракция, изпълнена с изроди като Харолд, докато в голямата цирковата палатка лъвовете разкъсват зрителите. Дисхармоничната музика на хаоса го зовеше.
Отвори дневника си и под светлината на звездите решително започна да пише:
Твърди се, че най-страшните човешки пороци са гордостта и омразата. Но дали е вярно? Според мен те са най-големите добродетели. Да се откажеш от тях означава да се промениш в името на всеобщото добруване, заради благото на света. Много по-благородно е да ги приемеш, тоест светът да се промени за твое добро. Предстои ми голямо приключение.
Той затвори тетрадката. Влезе в къщата, прибра дневника в скривалището му в камината и внимателно намести плочата. Отиде в банята, постави нощната лампа на мивката така, че да осветява огледалото, и цели петнайсет минути се усмихва по различен начин. С всеки изминал ден това му се удаваше по- лесно.
КНИГА ТРЕТА
