мошеник се бе кандидатирал за президент. Бе отишъл на политическото събрание, следвайки съвета на майка му, даден му преди много години. „Ако не можеш да си позволиш да идеш на кино, отиди в Зоологическата градина или се срещни с някой политик“.
Но усмивката на Харолд бе заразителна и Лари също му се усмихна. Може да бе младеж с маниерите на политик, ала усмивката му бе искрена, пък и след като бе мечтал да се срещне с любителя на шоколадчета „Пейдей“, пред него стоеше Харолд от плът и кръв.
— Така е — отвърна Лари. — Но аз те познавам.
— Наистина ли? — удиви се Харолд и усмивката му стана още по-широка.
— Следвах те през цялата страна още от Мейн — обясни Лари.
— Не думай.
— Да, наистина. — Лари свали сака от рамото си. — Ето, нося ти нещо. — Извади бутилката бордо и го подаде на младежа.
— Не биваше да си правиш труда — заяви Харолд, поглеждайки смаяно бутилката. — Хиляда деветстотин четирийсет и седма?
— Добра реколта — отбеляза Лари. — И още нещо. Подаде му шоколадчетата „Пейдей“.
Едно от тях се изплъзна от пръстите му и когато Харолд се наведе да го вдигне, по лицето му се изписа предишното странно изражение.
После се изправи, усмихна се отново и попита:
— Как разбра, че си падам по тях?
— Следвах надписите ти… и обвивките от „Пейдей“.
— Брей, колко си умен! Заповядай вътре да побъбрим, както казваше моят старец. Момчето ще пийне ли кока кола?
— Разбира се. Нали така, Ли…
Огледа се. Лио вече не стоеше до него. Бе застанал в края на алеята и се бе втренчил в пукнатините в асфалта, сякаш никога не бе виждал подобно нещо.
— Лио! Искаш ли кола?
Момчето измърмори нещо, което Лари не успя да чуе.
— Говори по-високо! — раздразнено викна той. — За какво ти е даден този глас? Попитах те искаш ли кола?
Едва доловимо Лио изрече:
— По-добре да проверя дали мама Надин се е върнала.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите! Та нали току-що дойдохме!
— Искам да си вървя! — тихо промълви момчето и вдигна поглед от асфалта. Слънчевите лъчи се отразяваха в очите му. Лари си помисли: „Какво му става, за Бога? Още малко и ще се разплаче“.
— Един момент — обърна се той към Харолд.
— Разбира се — отвърна усмихнато младежът. — Някои деца са стеснителни. И аз някога бях такъв.
Лари се приближи до Лио и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.
— Какво има, приятелче?
— Просто искам да си вървя. — Погледът на Лио се рееше над рамото на Лари по посока на Харолд, който стоеше по средата на поляната. Сетне момчето отново заби поглед в асфалта. — Моля те.
— Не ти ли харесва Харолд?
— Не зная… не, причината не е в него… просто искам да си вървя.
Лари въздъхна.
— Можеш ли да се оправиш сам?
— Естествено.
— Добре, въпреки че много ми се искаше да изпиеш една кола с нас. Знаеш, че отдавна мечтая да се срещна с Харолд.
— Да-а.
— После ще се върнем заедно.
— Няма да вляза в тази къща — изсъска Лио и за миг отново се превърна в стария Джо, с безизразни и диви очи.
— Добре — побърза да се съгласи Лари и се изправи. — Да се прибереш право у дома. После ще проверя. И умната.
— Дадено — неочаквано гласът на Лио премина в шепот. — Защо не се върнеш с мен? Сега, веднага? Да тръгнем заедно, моля те, Лари! А?
— Господи, Лио, що за…
— Няма значение — отвърна момчето и забързано се отдалечи, преди Лари да каже още нещо. Младият мъж го наблюдава, докато изчезна от погледа му. Обърна се към Харолд и смутено разпери ръце.
— Няма нищо. Понякога децата се държат странно — каза Харолд.
— Да, наистина. Но това момче има известно оправдание. През главата му е минало какво ли не.
— Несъмнено — отвърна Харолд и за миг Лари изпита недоверие към него, усети че симпатията, която младежът проявява към момчето е „заместител“, като яйцата на прах.
— Заповядай! — покани го Харолд. — Знаеш ли, ти си първият ми гост. Франи и Стю идваха няколко пъти, но те не се броят. — Усмивката му помръкна и Лари изпита съжаление към това момче — защото всъщност наистина си беше момче. Харолд бе самотен. И ето го Лари, добрият стар Лари, който не намираше добра дума за никого, изведнъж започна да го осъжда. Не е честно. Трябва да престане да е толкова недоверчив към хората.
— С удоволствие — отвърна той. Дневната бе малка, но уютна.
— Смятам да обзаведа с по-нови мебели, когато му дойде времето — обясни Харолд. — Модерни. Хром и кожа. Както се казва в рекламите: „Майната му на бюджета. Имам Кредитна карта.“
Лари се изсмя от сърце.
— Долу имам няколко хубави чаши. Сега ще ги донеса. Обаче ще откажа шоколадчетата — нали няма да ми се обидиш — опитвам се да отслабна, така че съм ограничил сладкото. Но случаят изисква да опитаме виното. Прекосил си цялата страна чак от Мейн дотук, следвайки моите — нашите надписи. Трябва да ми разкажеш всичко. Междувременно се настани на зеленото кресло — то е най-удобно.
„Странно — помисли си Лари, — говори гладко и бързо като политик“.
Младежът отиде за чаши, а Лари се настани на зеленото кресло. Дочу отварянето на врата и тежките стъпки на Харолд се отдалечиха по стълбите. Огледа се. Е, не беше най-хубавата дневна на света, но с килим и малко модерни мебели може би щеше да изглежда по-добре. Най-хубавото нещо в стаята бе камината. Бе майсторски изработена. Но една от каменните плочи бе разхлабена, като че е поставена допълнително.
Стана и я измъкна. Харолд все още тършуваше долу. Лари се готвеше да върне обратно плочата, когато съзря някаква книга, понапрашена от хоросана, но не дотолкова, че да не се види единствената дума, напечатана със златни букви „РЕГИСТЪР“.
Изпитвайки срам, сякаш си пъхаше носа в чужди работи, той постави плочата на мястото й, точно щом отново чу стъпките на Харолд. Когато младежът влезе в дневната с две чаши в ръце, Лари отново седеше на креслото.
— Изплакнах ги на мивката — обяви Харолд. — Бяха прашни.
— Много са красиви — обади се Лари. — Виж, не мога да се закълна, че бордото е хубаво. Може да се окаже, че вместо с вино ще се почерпим с оцет.
— Който не рискува — усмихнато изрече Харолд, — той не печели.
Тази усмивка караше Лари да се чувства неудобно и той се хвана, че отново мисли за тетрадката — дали е на Харолд или на предишния собственик? И ако е на Харолд, то какво по дяволите, пише вътре?
Отвориха бутилката и с радост установиха, че виното е прекрасно. След половин час и двамата бяха леко пийнали, Харолд може би малко повече от Лари. Дори сега усмивката блуждаеше на устните му. Всъщност бе станала още по-широка.
