Езикът на Лари се развърза от бордото и той се осмели да попита:
— Слушай, видях афишите за събранието на осемнайсети Защо не си в комитета, Харолд? Човек като тебе би трябвало да бъде избран.
Усмивката на Харолд стана още по-широка.
— Ами, много съм млад. Вероятно смятат, че нямам достатъчно опит.
— Аз пък мисля, че е непростимо от тяхна страна. — Наистина ли го мислеше? Тази усмивка странно го тревожеше. Не, не беше сигурен.
— Е, бъдещето ще покаже — заяви младежът, усмихвайки се още по-лъчезарно. — Всичко с времето си.
Лари си тръгна в пет часа. Разделиха се сърдечно с Харолд; младежът му стисна ръката, усмихна се и го покани да дойде отново. Но Лари имаше усещането, че Харолд не дава пет пари дали ще го посетят отново.
Бавно пое по асфалтираната алея и се обърна да махне за сбогом, но Харолд вече се бе прибрал. Вратата бе затворена. Докато седеше в прохладната дневна всичко се струваше нормално на Лари, но сега, когато стоеше на алеята, неочаквано му дойде наум, че това е единствената къща в Боулдър, в която завесите не са дръпнати и щорите — вдигнати. „Естествено — помисли си той, — все още има много къщи със спуснати щори — къщите на мъртвите.“ Когато хората се бяха заразили от грипа, бяха дръпнали пердетата като преграда към външния свят. Бяха умрели сами, като дивите животни. Живите, може би в съзнателно отричане на този символ на смъртта, вдигаха щорите и разтваряха завесите.
От виното имаше леко главоболие и се опита да си внуши, че студенината, която усети в дома на Харолд, се дължи на махмурлука му, справедливо наказание за човек, който пие хубаво вино, като че е евтин мускат. Но това не беше вярно. Огледа улицата и си помисли: „Слава Богу, че възприятията ни притежават избирателна способност. Защото без нея като нищо щяхме да бъдем като герои от романите на ужаса на Лъвкрафт.“
Неочаквано изпита чувството, че Харолд го наблюдава през процепите на щорите и юмруците му се свиват, сякаш иска да стисне някого за гушата, а усмивката му се е превърнала в злобна гримаса…
В този миг си припомни нощта в Бенингтьн, когато се бе събудил с ужасното чувство, че там, в тъмното, има някой… а после чу (или му се бе сторило) приглушени стъпки, отдалечаващи се на запад.
„Престани. Престани да си въобразяваш какво ли не.“
„Буут Хил — хрумна му ненадейно. — За Бога, престани! Защо ми трябваше да размишлявам за мъртъвците, проснати зад спуснати щори и пердета, в мрака, като в тунел, тунела «Линкълн». Господи, ами ако започнат да възкръсват? Мили Боже, престани…“
Неочаквано се хвана, че си припомня как в детството си двамата с майка му посетиха зоопарка в Бронкс. Спряха пред клетките на маймуните и миризмата го удари като юмрук в носа. Лари се извърна и се готвеше да побегне, но майка му го спря с думите:
„Дишай, Лари. След пет минути няма да усещаш вонята.“
Момчето остана на мястото си, въпреки че не й повярва; опитваше се да не повърне (дори като малък повече от всичко на света мразеше да повръща). Но се оказа, че е права. Когато след известно време погледна часовника си, се оказа, че са пред клетката на маймуните от половин час. Не можеше да проумее защо дамите, застанали до него, си запушват носовете, а лицата им се изкривяват от отвращение. Сподели го с майка си и Алис Ъндърууд се засмя.
— Мирише отвратително, както и преди, но ти не го усещаш.
— Защо, мамичко?
— Не зная. Всеки може да го направи. А сега си кажи: „Искам да разбера как наистина мирише клетката на маймуните“ и поеми дълбоко въздух.
Лари се подчини и отново усети зловонието. Този път дори още по-силно и отвратително, като сандвичът и паят с череши започнаха да се надигат към гърлото му. Побягна към изхода на чист въздух и с мъка се удържа да не повърне.
„Това е селективното възприятие — помисли си той — и мама знаеше какво представлява, въпреки че не й бе известно как го наричат.“ Чу гласа на Алис: „А сега си повтори: «Ще вдъхна истинската миризма на Боулдър.»“ И той наистина усети — ей така, без никакво усилие. Долавяше вонята на бавно разлагащи се трупове зад залостените врати и спуснатите щори.
Тръгна по-бързо, опитваше се да не побегне, вдишвайки тежкото зловоние, на което той — както и всички останали — съзнателно бе престанал да обръща внимание, защото то бе навсякъде, във всичко, дори в мислите, поради което никой не спускаше щорите, дори когато се люби, защото мъртвите лежаха зад спуснатите щори, а живите все още искаха да наблюдават света отвън.
Отново му се повдигна — този път от виното и шоколадчетата, не от сандвич и черешов пай. Защото от клетката на маймуните, в която се намираше сега, нямаше начин да избяга, освен ако попаднеше на необитаем остров.. Въпреки че повече от всичко на света мразеше да повръща, сега със сигурност щеше да…
— Лари? Добре ли си?
Той подскочи от изненада. Гласът принадлежеше на Лио, който седеше на бордюра. Намерил бе топка за тенис на маса и я тупкаше на асфалта.
— Какво правиш тук? — попита го Лари. Почувства, че постепенно се успокоява.
— Исках да се приберем заедно у дома — нерешително отвърна Лио, — но не ми се щеше да влизам в дома на онзи човек.
— Защо? — попита Лари и седна на бордюра до момчето. Лио сви рамене и отвърна:
— Не зная.
— Лио?
— Какво?
— Мнението ти е много важно за мен. Защото Харолд… не ми харесва. Изпитвам смесени чувства. Бил ли си някога раздвоен?
— Аз изпитвам едно-единствено чувство към него.
— И какво е то?
— Плаши ме — простичко отвърна Лио. — Може ли да си вървим у дома при мама Надин и мама Луси?
— Разбира се.
Продължиха надолу по „Арапахо2“. Момчето продължаваше да си играе с топката за пинг-понг.
— Съжалявам, че е трябвало да ме чакаш толкова дълго — накрая наруши мълчанието Лари.
— Няма нищо.
— Не, наистина, ако знаех, щях да побързам.
— Аз също не скучах. Намерих топката на поляната на онзи човек. С нея се играе на пинг-понг.
— Тенис на маса — поправи го машинално Лари. — Защо ли държи щорите спуснати, как мислиш?
— Сигурно за да не може никой да надникне вътре. Явно върши разни тайни работи. Крие се зад щорите като мъртъвците, нали? — Стигнаха до пресечката с „Бродуей“ и завиха на юг. Срещнаха други хора по улицата: жени, зяпащи по витрините, мъж с кирка, друг човек, ровещ из рибарските такъми в счупената витрина на спортен магазин. Лари забеляза Дик Волман, който бе тръгнал нанякъде с колелото си. Той махна на Лари и Лио. Те отвърнаха на поздрава му.
— Тайни работи — повтори на глас Лари.
— Може би се моли на загадъчния човек — небрежно подхвърли Лио. Лари потръпна като ударен от ток. Момчето не забеляза нищо, погълнато от играта си с топката.
— Наистина ли смяташ така? — попита го Лари, стараейки се въпросът му да прозвучи непринудено.
— Не съм сигурен, но не е като нас. Усмихва се много често, ала ми се струва, че отвътре е пълен с червеи и те го карат да се смее. Големи бели червеи, които изяждат мозъка му.
— Джо… Лио искам да кажа…
Очите на Лио — тъмни и далечни — неочаквано се избистриха и той се усмихна.
— Виж, ето я Дейна. Харесвам я. Ей, Дейна! — викна той и й махна. — Имаш ли дъвка?
Дейна, която смазваше бегача си, се обърна и се усмихна. Бръкна в джоба на ризата си и извади пет
