сега това не е по силите му. Днес го посетили двайсет и пет пациенти, включително една жена с гангрена на крака. Очевидно получила от драскотина, докато се е провирала под ръждив бодлива тел.
— Лоша работа.
— Дик я е спасил… с помощта на медицинската сестра, която пристигна с Ъндърууд. Високо, красиво момиче. Казва се Лори Констабъл. Дик твърди, че без нейната помощ пациентката щяла да умре. Във всеки случай са ампутирали крака й до коляното. Операцията продължила три часа и двамата били изтощени. После довели момченце с гърчове и Дик се побъркал, докато установи дали детето страда от епилепсия, диабет или нещо друго. Дошли няколко пациенти с хранително отравяне. Каза, че хората се хранят с консерви с изтекъл срок и твърди, че ако не разлепим плакати с инструкции как да поддържат хранителните си запаси, мнозина ще умрат. Та за какво говорех? А, още две счупени ръце, един случай на грип…
— Мили Боже! Грип ли каза?
— Спокойно. Това е обикновен грип. Лекува се с аспирин. Никакви черни петна по шията. Но Дик не е сигурен какви антибиотици да предписва. Чете по цели нощи медицински учебници, за да научи повече. Също се страхува, че грипа може да се разпространи и да настъпи паника.
— Кой е заболял?
— Жена на име Рона Хюит. Дошла е пеша дотук от Ларам, Уайоминг. Дик каза, че е само кожа и кости.
Фран кимна.
— За наше щастие тази Лори Констабъл, изглежда, хвърлила око на Дик, въпреки че е два пъти по- възрастен от нея. Смятам, че в това няма нищо лошо.
— Колко великодушно от твоя страна да им дадеш благословията си, Стюарт.
Той се усмихна.
— Във всеки случай Дик е вече на четирийсет и осем и има болно сърце. Точно сега не може да се справи с всичко сам. На практика излиза, че е нещо като студент по медицина. Стю мрачно изгледа Франи. — Много добре разбирам защо Лори си пада по него. Навярно й се струва истински герой. Бил е обикновен селски ветеринар и ужасно се бои да не убие някого. Знае, че всеки ден идват все повече хора и някои от тях са със сериозни заболявания.
— Значи трябва да потърсим някой друг за комитета.
— Да. Ралф Брентнър защитава позициите на онзи Лари Ъндърууд и от това, което каза, разбрах, че е свестен човек.
— Да. Според мен ще се справи. Днес срещнах гаджето му. Луси Суон, май така й беше името. Беше много мила и явно си е загубила ума по него.
— Предполагам, че всяка нормална жена би се чувствала така. Но, Франи, честно казано, не ми харесва, че е „изпял“ биографията си пред човек, с когото току-що се е запознал.
— Мисля, че стана така защото бях с Харолд от самото начало. Не смятам, че е разбрал добре защо съм с теб, а не с него.
— Какво ли е мнението му за Харолд?
— Попитай го и ще разбереш.
— Така и ще направя.
— Възнамеряваш ли да го поканиш в комитета?
— Вероятно. — Той се изправи. — Иска ми се да включа в комитета и онзи възрастен мъж, когото наричат Съдията, но той е на седемдесет, а това вече е твърде преклонна възраст.
— Ти разговаря ли с него за Лари?
— Не, но Ник е говорил. Ник Андрос е свестен човек, Фран. Накара двама ни с Глен да осъзнаем грешките си. Глен не беше много доволен, но все пак трябваше да признае, че някои от идеите на Ник са добри. Та Съдията му обяснил, че Лари не е точно човекът, от когото се нуждаем. Казал, че Лари просто се опитва да разбере бива ли го за нещо и че скоро ще се осъзнае.
— Това се казва препоръка.
— Да — отвърна Стю. — Но преди да го поканим, искам да разбера какво мисли за Харолд.
— Какво те притеснява? — неспокойно запита тя.
— Със същия успех мога да попитам теб, Фран. Все още ли се чувстваш отговорна за него?
— Аз ли? Не знам… Но като си помисля за Харолд, все още изпитвам лека вина.
— Защо? Защото го изместих? Фран, някога пожелавала ли си го?
— Не. За Бога, никога! — Тя леко потръпна.
— Веднъж го излъгах — продължи Стю. — Е, не беше точно лъжа. Случи се в деня, когато се срещнахме — на Четвърти юли. Мисля, че още тогава знаеше какво ще се случи. Казах, че не те харесвам. Но как бих могъл да съм сигурен дали искам да бъда с теб или не? Може и да съществува любов от пръв поглед, но в истинския живот… — Той замлъкна. Бавна усмивка се разля по лицето му.
— Какво е толкова смешно, Стюарт Редман?
— Просто си мислех, че в истинския живот ми бяха необходими поне… — той замислено се почеса по брадичката. — Ами, някъде към четири часа.
Младата жена го целуна по бузата.
— Много мило, няма що!
— Наистина. Във всеки случай мисля, че още ми има зъб заради това.
— Никога не е казал лоша дума за теб, Стю… или за когото и да било.
— Така е. Той непрекъснато се усмихва. Точно това не ми харесва.
— Нали не мислиш, че… крои някакво отмъщение?
Стю се усмихна и стана.
— Не. Не и Харолд. Глен смята, че опозиционната партия може би се е сплотила около него. Няма нищо лошо. Само се надявам това да не попречи на плановете ни.
— Не забравяй, че е самотен и наплашен.
— И ревнив.
— Ревнив ли? — Тя се замисли, сетне тръсна глава. — Не мисля. Разговарях с него и смятам, че щях да разбера, ако има нещо подобно. Може би се чувства пренебрегнат. Смятам, че е очаквал да го включат в организационния комитет…
— Ник настоя да не го приемем и ние се съгласихме. Изясни се, че никой от нас не му се доверява особено.
— В Оугънкуит бе най-непоносимото момче, което можеш да си представиш. До известна степен се дължи на семейното му положение, предполагам… че за родителите си е бил като излюпен от кукувиче яйце или нещо такова…, но след супер-грипа започна да се променя. Поне така ми се стори. Изглежда, се опитваше да се държи като… мъж. Сетне отново се промени. Изведнъж. Започна да се усмихва постоянно. Вече не можеше да се говори с него. Беше се затворил в себе си. Както понякога се случва с хората, които приемат нова вяра или четат… — тя млъкна и в очите й трепна нещо подобно на страх.
— Четат какво? — попита Стю.
— Нещо, което променя живота им — отвърна тя. — „Майн Кампф“, „Капиталът“ или чужди любовни писма.
— Какви ги говориш?
— Хммм. — Тя го изгледа сепнато, сякаш някой я бе събудил от дълбок сън. — Нищо. Нали щеше да се срещаш с Лари Ъндърууд?
— Разбира се… ако си добре.
— Нищо ми няма. Наистина. Хайде, върви. Събранието е в седем часа. Ако побързаш, ще успееш да вечеряш преди това.
— Слушам и се подчинявам.
Бе до вратата, отделяща предния от задния двор, когато тя се провикна:
— Не забравяй да го попиташ какво мисли за Харолд.
— Няма, не се безпокой.
— Наблюдавай очите му, когато отговаря, Стюарт.
