Когато Стю престорено небрежно го попита за впечатлението му от Харолд (не бе споменал за свободното място в организационния комитет), в очите на Лари Ъндърууд се появиха едновременно недоумение и загриженост.
— Фран ти е казала за интереса ми към него, нали?
— Да.
Лари и Стю седяха в дневната на малката къща. В кухнята Луси, приготвяше вечерята. Подгряваше съдържанието на консерви на грила, който Лари бе измайсторил, и който работеше на газ от бутилка. Тя си припяваше откъси от „Хонки Тонк Уимен“, докато работеше. По гласи й личеше, че е щастлива.
Стю запали цигара. Беше намалил цигарите до пет-шест на ден — не го привличаше идеята Дик Елиас да го оперира от рак на белите дробове.
— През цялото време, докато следвах Харолд, си повтарях, че може би изобщо не е такъв, за какъвто се представя. И наистина излезе така, но все още се опитвам да разбера що за човек е той. Бе невероятно любезен. Отличен домакин. Отвори бутилка вино и вдигнахме тост за наше здраве. Прекарах приятно. Но…
— Какво?
— Когато за пръв път го видях, беше с гръб към мен и Лио. Зидаше тухлена оградка около лехата с цветя и рязко се извърна… очевидно не беше чул, че приближаваме, докато заговорих… и за миг си помислих: „Мили Боже, този тип сега ще ме убие“.
На вратата се появи Луси.
— Стю, ще останеш ли на вечеря? Има предостатъчно храна.
— Благодаря, но Франи ме очаква. Мога да остана още петнайсет минути.
— Сигурен ли си?
— Друг път, Луси, благодаря.
— Добре. — Тя отново се върна в кухнята.
— Дошъл си само за да ме разпиташ за Харолд? — попита Лари.
— Не — отвърна Стю, взимайки решение. — Дойдох да те попитам дали ще приемеш да участваш във временния комитет. Един от нашите — Дик Елис — бе принуден да се откаже.
— Значи такава била работата? — Лари отиде до прозореца и погледна навън към тихата улица. — Тъкмо бях решил да се занимавам с подобни мероприятия.
— Ще решиш сам, но на нас ни трябва човек и мнозина те препоръчаха.
— Кой, ако не е тайна?
— Разпитахме доста хора. Изглежда, си направил добро впечатление на Франи. И Ник Андрос каза — всъщност той не може да говори, но нали разбираш, споделил е мнението си с един от хората, с които си дошъл. Съдията Фарис.
Лари изглеждаше доволен.
— Съдията ме е препоръчал, а? Това е чудесно. Знаеш ли, може би той е човекът за вашия комитет. Дяволски е умен.
— Точно това твърди и Ник. Но човекът е на седемдесет и едва ли ще му стигнат силите.
Лари леко се усмихна и го изгледа.
— Този комитет май не е толкова временен, нали?
Стю също се усмихна и се поотпусна. Все още не бе решил какво точно изпитва към Лари Ъндърууд, но бе ясно, че човекът не е вчерашен.
— Добре, ще ти обясня. Бихме искали комитетът да бъде избран в пълен състав.
— За предпочитане единодушно — добави Лари. Погледът му бе приятелски, но проницателен. — Искаш ли бира?
— По-добре да не пия. Преди няколко дни с Глен Бейтман попрекалихме. Фран е търпелива жена, но всичко си има граници. Е, какво ще кажеш, Лари? Ще се присъединиш ли към нас?
— Предполагам… по дяволите, да. Мечтата ми бе да стигна дотук с хората си и да прехвърля отговорността върху плещите на някой друг. Ала накрая установих, че ще пукна от скука.
— Тази вечер ще има предварително събрание у дома, ще обсъдим големия митинг на осемнайсети Ще дойдеш ли?
— Разбира се. Мога ли да доведа Луси? Стю поклати глава.
— Дори не бива да говориш за това с нея. Известно време искаме да запазим всичко в тайна.
Усмивката на Лари помръкна.
— Не съм много подходящ за тайни работи, Стю. По-добре е веднага да ти го кажа, това може да ни спести по-нататъшни недоразумения. Струва ми се, че това, което се случи през юни, се дължи на факта, че твърде много хора се бяха увлекли в опасна игра. Грипът не е Божие наказание, ами резултат от човешката глупост.
— Само не го споменавай пред майка Абигейл — заяви Стю. Все още се усмихваше. — В случая съм съгласен с теб. Но се питам дали ще разсъждаваш по същия начин, ако беше избухнала война.
— Не те разбирам.
— Този човек, който ни се явяваше насън. Съмнявам се, че е изчезнал.
Лари изглеждаше сепнат, обмисляйки думите му.
— Глен казва, че разбира защо никой не говори за това — продължи Стю, — въпреки че всички бяхме предупредени. Хората тук все още се крият в черупките си. Единственото, което искат, е да ближат раните си и да погребат мъртъвците си. Но ако майка Абигейл е тук, то и той е тук. — Стю посочи с глава към прозореца през който се виждаше планината, обгърната от лятната мараня. — Повечето хора предпочитат да го забравят, но съм готов да заложа последния си долар, че той мисли за нас.
Лари погледна към кухнята, но Луси бе излязла да поговори със съседката си Джейн Ховинггьн.
— Мислиш, че ни следи? — тихо изрече той. — Подходящ разговор преди вечеря. Засилва апетита.
— Лари, не съм сигурен, но майка Абигейл казва, че това няма да свърши току-така. Или той ще приключи с нас или ние с него.
— Надявам се, че не го е споделила с другиго. Иначе хората тук ще хукнат към проклетата Австралия.
— Доколкото разбрах, не обичаш тайните заговори.
— Да, но… — Лари замлъкна. Стю се усмихваше добродушно. — Добре. Ще обсъдим всичко и ще си държим езика зад зъбите.
— Чудесно. Ще се видим в седем.
— Дадено.
Лари го изпрати до вратата.
— Още веднъж благодаря на Луси за поканата — каза Стю. — Скоро с Франи ще ви дойдем на гости.
— Добре.
Когато Стю понечи да отвори вратата, Лари извика:
— Хей.
Изненадан, Стю се обърна.
— От Мейн с нас пристигна едно момче. Казва се Лио Рокуей и е доста особено. Има известни затруднения. Двамата с Луси се грижехме за него, както и една жена на име Надин Крос. Надин също е… малко странна, нали разбираш?
Стю кимна. Из града се носеха слухове за сцената разиграла се между майка Абигейл и Надин, дошла с групата на Лари.
— Надин се грижеше за момчето преди да ги срещна. Лио притежава ясновидска дарба, сякаш вижда какво се крие в душите на хората. Може би винаги е имало такива люде, но след супергрипа сякаш са станали повече. И Лио… не пожела да влезе в къщата на Харолд. Дори отказа да остане на поляната пред нея. Това е малко странно, нали?
— Така е.
За миг се изгледаха замислено, сетне Стю си тръгна. С Франи почти не разговаряха по време на вечеря. Докато тя миеше последната чиния в пластмасова кофа, пълна с топла вода, хората започнаха да пристигат
