супергрипа?“
Настъпи тишина, докато Ник пишеше отговора си.
Ник (прочетено от Ралф): „Думите на Фран ме засегнаха дълбоко, но поддържам предложението си. Не, не съм доволен, че трябва да изпратим Том там, където може да го измъчват или убият. Но искам да изтъкна отново, че той ще го направи заради майка Абигейл и нейните идеи, и нейния Бог, а не заради нас. Убеден съм, че трябва да използваме всички възможни средства, за да предотвратим заплахата от този зловещ човек. Той разпъва хора на кръст, зная го от сънищата си, знам също, че някои от вас са сънували същото. Майка Абигейл също го е сънувала. Зная, че Флаг е олицетворение на злото. Ако някой измисли нов вариант на супергрипа, Франи, то ще бъде той. За да го използва срещу нас. Искам да го спрем, докато е по силите ни.“
Фран: „Всичко това е истина, Ник. Не мога да споря. Може би той действително е изчадие адово, както твърди майка Абигейл. Но ние се опитваме да се борим със същите средства. Спомни си онзи цитат от «Животинската ферма»! «Те местеха поглед от хората към свинете и не можеха да открият разлика помежду им.» Искам да чуя от теб — въпреки че Ралф го чете, — че ако трябва да се борим с такива средства, ако ни се налага… ние ще сме способни да се променим, след като всичко свърши. Можеш ли да обещаеш?“
Ник: „Не съм сигурен.“
Фран: „Тогава ще гласувам против. Ако трябва да изпратим хора на запад, то нека поне те да разбират на какво изложени.“
Стю: „Някой друг иска ли да се изкаже?“
Сю: „Аз също съм против, но поради по-практически причини. Ако продължим, както сме започнали, ще изпрати при Врага един старец и един слабоумен. Извинете за израза, аз също не го харесвам, но Том си е такъв. Против съм.“
Глен: „Нека да гласуваме, Стю.“
Стю: „Добре, нека гласуваме. Аз съм «за». А ти Франи?“
Фран: „Против“.
Стю: „Глен?“
Глен: „За.“
Стю: „Сю?“
Сю: „Против.“
Стю: „Ник?“
Ник: „За.“
Стю: „Ралф?“
Ралф: „Е, на мен идеята също не ми харесва особено, Е след като Ник я поддържа, то аз ще гласувам «за».“
Стю: „Лари?“
Лари: „Да бъда ли откровен? Идеята ми се вижда толкова гадна, че се чувствам като мръсник. Така значи се чувстват хората на властта. И все пак гласувам «за».“
Стю: „Предложението се приема с пет гласа «за» и два «против».“
Фран: „Стю?“
Стю: „Да?“
Фран: „Искам да променя вота си. Ако наистина ще изпращаме там Том, то нека всички сме единни. Съжалявам, че вдигнах толкова шум, Ник. Знам, че сигурно те боли, виждам го по лицето ти. Това е лудост! Защо трябваше да се случва? Не е като да участваш в комитет по организиране на абитуриентски бал. Гласувам «за».“
Сю: „Тогава аз също. Обединен фронт. Никсън застава мирно и казва: «Не съм мошеник».“
Стю: „При повторното гласуване всички бяха единодушни Ето ти носна кърпичка, Фран. Искам в стенограмата да бъде записано, че те обичам.“
Лари: „След тази бележка смятам, че би трябвало да закрием заседанието.“
Сю: „Поддържам предложението.“
Стю: „Предлагам да гласуваме. Тези, които са съгласни да вдигнат ръце. Онези, които са против, да се подготвят за удар по главата с кутия бира.“ Предложението бе единодушно гласувано.
— Ще си лягаш ли, Стю?
— Да. Колко е часът?
— Наближава полунощ.
Стю се прибра от балкона. Беше само по долни гащета и белотата им бе ослепителна на фона на загорялата му кожа. Франи, подпряна на таблата на леглото, с газена лампа на нощното шкафче до нея, за кой ли път се удиви на дълбочината на чувствата, които изпитваше към него.
— За събранието ли мислиш?
— Да. — Младият мъж си наля чаша вода от каната на нощното шкафче и се намръщи, тъй като след преваряването му се струваше безвкусна.
— Мисля, че бе чудесен председател. Глен те е помолил да ръководиш и общото събрание, нали? Това ли те измъчва? Отказа ли му?
— Не, обещах му и предполагам, че ще се справя. Мислех си за онези тримата, които ще изпратим на запад. Мръсна работа, да изпращаме шпиони. Беше права, Франи. Лошото е, че Ник също е прав. Как би постъпила при подобни обстоятелства?
— Щях да гласувам по съвест, а сетне щях да си легна. — Тя протегна ръка към газената лампа. — Да гася ли вече?
— Да. — Той се отпусна до нея. — Лека нощ, Франи, обичам те.
Тя лежеше и гледаше към тавана. Вече се бе примирила с решението относно Том Кълън… но отпечатъкът от пръст в дневника й не й излизаше от ума.
„И на най-търпеливия му писва, Фран.“
„Може би трябва да го споделя със Стю“ — помисли си тя. Но проблемът бе неин. Трябваше да изчака…, да наблюдава… да види какво ще се случи.
Измина доста време, преди да заспи.
52.
Зазоряваше се, а майка Абигейл лежеше будна и опитваше да се моли.
Сетне стана, запали газената лампа и коленичи, както беше по нощница. Долепи чело до Библията, отворена на мястото, където се описваше покръстването на стария упорит Сав, отправил се към Дамаск. На пътя го ослепила силна светлина и от очите му паднала пелена. Деянията на апостолите бе последната книга от Библията, където доктрината бе подкрепена от чудеса, а какво друго са чудесата, ако не дело на Божията ръка?
О, пред нейните очи също имаше пелена. Дали й бе съдено някога да прогледне?
Единствените звуци в стаята идваха от съскането на газената лампа, тиктакането на стенния часовник и собствения й тих глас.
— Покажи ми къде съгреших, мили Боже. Зная, че съм пропуснала нещо, което си искал да видя. Не мога да спя, не мога да ям и не усещам присъствието ти, Господи. Имам чувството, че отправям молитвите си в повреден телефон, но точно сега времето не е подходящо за подобни изпитания. Къде съгреших? Отговори ми, Господи! Нека да чуя тихия ти глас в сърцето си.
И тя наистина се заслуша. Закри очи с изкривените си от артрит пръсти и се приведе още повече, опитвайки се да проясни съзнанието си. Но там бе тъмно, тъмно като кожата й, тъмно като плодородна почва, която очаква да бъде засята.
— Моля те, Господи, моля те, Господи…
Но пред очите й изникваше единствено пътека, прорязваща море от царевица. Там стоеше жена с торба, пълна с току-що заклани пилета. И ето че невестулките се появиха.
