Втурнаха се напред и се опитаха да разкъсат торбата с острите си зъби. Усещаха миризмата на кръв — засъхналата кръв на греха и прясната кръв на птиците, принесени в жертва. Чу как старата жена извисява глас към небето, но гласът й бе тих и писклив, раздразнен глас, който не молеше смирено да пребъде волята Божия, каквото и да й бе отредил той, а настойчиво молеше Бог да я спаси, за да може да довърши делото си… сякаш знаеше какво е Неговото желание и можеше да подчини Неговата воля на своята. Невестулките ставаха все по-смели; в торбата се появиха големи дупки. Пръстите на старицата бяха стари и слаби, а когато свършеха с пилетата, невестулките щяха да се заемат с нея. Да. Щяха… да направят…
Изведнъж те, скимтейки, се разбягаха в различни посоки, изоставяйки торбата, и тя си помисли ликуващо: „Все пак Бог ме спаси! Благодаря ти Боже, че спаси своята покорна робиня!“
„Не Бог, а аз те спасих, стара жено!“
Тя се извърна, в сърцето й се надигна страх, изгарящ като разтопена мед. Проправяйки си път в царевицата, като сребрист призрак, към нея се приближаваше огромен планински вълк, челюстите му бяха отворени в подигравателна усмивка, очите му горяха. На дебелия му врат имаше нашийник от ковано сребро, напомнящ варварско украшение. От нашийника висеше малък камък от черен кехлибар, а по средата му се виждаше миниатюрна пукнатина, напомняща око или ключ.
Тя се прекръсти и направи знак срещу зловещия призрак, но челюстите на вълка се разтегнаха в още по-широка усмивка, розовият му език увисна между тях.
„Ще дойда за теб, майко. Не сега, но скоро. Ще ви подгоним както кучета преследват сърни. Аз съм всичко лошо, което си си представяла, дори нещо повече. Аз съм магьосник. Аз съм този, от когото зависи бъдещето. Твоите хора ме познават по-добре от теб, майко. Наричат ме Джон Завоевателя.“
„Махни се, в името на Бога!“
Но бе ужасена. Не заради хората около себе си, които във видението й бяха пилетата в торбата, а за самата себе си. Страхуваше се за душата си.
„А ти, неговата дясна ръка, си само една слаба жена.“
„Не! Не е вярно! Силата ми е за десетима! Ще полетя като орлите…“
Но вълкът само се усмихваше и се приближаваше. Тя потръпна, усещайки вонящия му дъх на хищник. Това бе кошмарът, който я преследваше денонощно и тя се страхуваше до смърт. А вълкът, все така ухилен, започна да говори с два гласа — задавайки въпроси и отговаряйки си сам:
— Кой накара камъкът да пусне вода, когато бяхме жадни?
— Аз — дочу се едновременно ликуващ и боязлив глас.
— Кой ни спаси, когато силите ни отслабнаха? — попита ухиленият вълк, муцуната му сега бе на няколко сантиметра от нея, дъхът му бе като воня в кланица.
— Аз го сторих. — Той захленчи и се приближи още повече, усмихнатата му паст бе пълна с остри зъби, очите му — черни и надменни. — Падни на колене и възхвали името ми, аз донесох вода в пустинята, възхвали името ми, аз съм добрият и верен слуга, който донесе вода в пустинята, моето име е същото като името на Господаря ми…
Вълкът отвори уста, за да я погълне.
— …моето име — промълви тя. — Възхвали моето име, името Господне, източник на благодат. Възхвалете го всички, тук на земята…
Вдигна глава и се огледа. Библията бе паднала на пода. Откъм прозореца, гледащ на изток, се процеждаше светлина.
— О, Боже! — извика старицата с треперещ глас.
„Кой донася вода от скалите, когато ни измъчва жажда?“
Това ли било? Мили Боже, това ли било? Затова ли пелената бе паднала пред очите й, правейки я сляпа за това, което трябваше да види?
Горчиви сълзи рукнаха от очите й. Надигна се с усилие и отиде до прозореца. Артритът забиваше остри иглички в ставите на краката й.
Погледна навън и разбра какво трябва да направи.
Отиде до гардероба и съблече бялата памучна нощница Пусна я на земята и остана гола. Тялото й бе толкова сбръчкано, сякаш бе русло на великата река на времето.
— Да бъде Твоята воля — изрече тя и започна да се облича.
След час вървеше бавно на запад по Маплътън авеню към гъстите гори и дълбоките дефилета извън града.
Стю бе в електроцентралата заедно с Ник, когато Глен се втурна и заяви:
— Майка Абигейл ни е напуснала! Ник го изгледа стреснато.
— Какви ги дрънкаш? — попита Стю, отвеждайки Глен встрани от хората, които поправяха турбините.
Приятелят му само кимна. Бе изминал осем километра с велосипед и още дишаше тежко. Сетне обясни:
— Отидох да й разкажа за вчерашното събрание. И да й пусна касетата, ако пожелае да я чуе. Исках да й обясня за Том, защото изпитвах известни съмнения… това, което каза Франи, ми попречи да заспя цяла нощ. Отидох при майка Абигейл рано сутринта, защото Ралф каза, че днес ще пристигнат още две групи, а тя обича да посреща новодошлите. Стигнах до дома й към осем и половина. Когато почуках на вратата, никой не ми отвори, затова си позволих да вляза. Мислех си, че ако е заспала, ще си тръгна… исках да се уверя, че не е мъртва или нещо подобно… все пак е доста стара…
Ник не откъсваше поглед от устните на Глен.
— Вътре нямаше никой. Намерих това на възглавницата й. — Той подаде лист хартия, изписан с едър, несигурен почерк. Посланието гласеше:
„Налага се да замина за известно време. Предполагам, че съм съгрешила и зная какво иска от мене Бог. Бях прекалено горда и Той иска отново да намеря мястото си сред помощниците Му. Скоро отново ще бъда при вас, ако такава е волята Му.“
— Проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво да правим сега? Какво мислиш, Ник?
Ник взе бележката и я прочете внимателно, сетне я върна на Глен. Яростта бе изчезнала от лицето му и сега изглеждаше тъжен,
— Предполагам, че ще трябва да насрочим събранието за тази вечер — каза Глен.
Ник поклати глава. Извади бележника си и написа нещо, откъсна листа и го подаде на Глен. Стю също прочете бележката, като надникна над рамото му.
„Човек предполага, Бог разполага.“ Майка Абигейл харесваше този израз, често го повтаряше. Глен, ти самият твърдеше, че тя се ръководи от своите принципи; Бог, разум, собствените си заблуди… Какво да правим? Напуснала ни е и не можем да променим нищо.
— Но хората… — започна Стю.
— Естествено ще се вдигне шум — каза Глен. — Ник, не трябва ли да съберем комитета и да го обсъдим?
Ник написа: „С каква цел? Защо да се събираме, когато, няма да решим нищо?“
— Ами можем да организираме издирване. Едва ли е отишла много далеч.
Ник два пъти загради фразата „Човек предполага, Бог разполага“. Под нея написа: „Ако я откриете, как смятате да я върнете тук? Окована във вериги ли?“
— Разбира се, че не! — възкликна Стю. — Но не бива да я оставим да се лута сама, Ник. Втълпила си е някаква налудничава идея, че е обидила Господ. Какво ще стане, ако реши да отиде в някое пусто място като онзи човек от Стария завет?
