— Чуваш ли ни, Ралф? — викна Стю така, че Харолд подскочи. Отново показа среден пръст и едновременно с това се усмихна лукаво, мислейки си: „Що не го лапнеш, мръсник такъв!“
— Прието, тръгвам към Чатакуа — гласът на Ралф долетя едва чуто през атмосферните смущения. — Отивам там. Край!
— Аз също — каза Харолд. — Край!
Изключи радиотелефона, прибра антената и отново го провеси на дръжката на мотоциклета, сетне остана неподвижен върху хондата, без да пали двигателя. Носеше войнишко яке с топла подплата, полезна, когато караш мотор при сто и осемдесет метра надморска височина. Но якето имаше и друго предназначение. В един от безбройните джобове с ципове Харолд носеше трийсет и осемкалибров „Смит и Уесън“. Сега го извади и повъртя в ръцете си. Бе зареден и някак си прекалено тежък, сякаш разбираше намерението му да сее смърт, разрушения и убийства. Тази вечер? Защо не?
Бе предложил да търсят майка Абигейл, за да има възможност да остане насаме със Стю. Сега съдбата му предоставяше този шанс, ще се срещне със Стю в Чатакуа, след по-малко от петнайсет минути. Но „експедицията“ се бе оказала полезна в още едно отношение..
Харолд нямаше намерение да измине целия път до Недерланд — мизерно градче, разположено върху планински склон над Боулдър, чиято единствена гордост бе, че Пати Хърст преспала една нощ там, докато бягала от закона. Но докато хондата с равномерно мъркане се носеше нагоре по стръмния път, а студеният въздух режеше като остър бръснач лицето на Харолд, се случи нещо необикновено.
Ако поставите магнит на единия край на масата и парче метал на другия, не се случва нищо. Ако бавно и постепенно придвижите метала към магнита (за миг Харолд си представи как прави това и си напомни непременно довечера да си го запише в дневника), настъпва момент, когато изтласквате парчето метал по- далеч от необходимото. То спира, ала някак си колебливо, сякаш е оживяло и се противопоставя на закона за инерцията. Още едно-две леки побутвания и вие като че (или действително) виждате как парчето метал трепти върху масата, леко вибрирайки, подобно на мексиканско подскачащо бобено зърно, каквото можете да си купите от магазините за куриозни вещи — наглед то е като парченце дърво, но във вътрешността му има жив червей. Още едно побутване и равновесието между триене, инерция и магнитно привличане се нарушава. Парчето метал, вече напълно оживяло, се движи само, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се удря в магнита и прилепва към него.
Ужасяваща и все пак странно привлекателна гледка.
Когато през юни настъпи краят на света, тайната на магнетизма все още не бе разгадана, макар според Харолд (който не бе склонен към рационални разсъждения), в основата на явлението бе земното притегляне, а то пък представляваше крайъгълният камък на вселената.
Докато Харолд, яхнал хондата, се носеше нагоре по стръмното планинско шосе, усещайки как въздухът става все по-студен, виждайки как буреносни облаци се струпват по върховете високо над него, той внезапно усети, че в душата му става нещо. Доближаваше точката на равновесие… и малко след това щеше да достигне до точката на преместването. Той бе металното парче, намиращо се на точно такова разстояние от магнита, където всеки лек тласък го изпраща по-далеч, отколкото би го изпратила приложената сила при нормални обстоятелства.
Това бе първото му докосване до божественото. Младежите не признават вярата в Бога, защото ако я приемат, трябваше да приемат смъртта на всички емпирични символи; Харолд също я отхвърляше. Старицата бе надарена със свръхестествени способности, както и Флаг — загадъчният човек. Двамата бяха нещо подобно на радиопредаватели, нищо повече. Истинската им сила се състоеше в хората, сплотени около тях, въпреки че „сигналите“ им бяха коренно противоположни. Поне доскоро Харолд бе убеден в това.
Паркира мотора си в края на главната улица и, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в боровете и трепетликата, почувства нещо повече от обикновено магнетично привличане. Усети изумителна, необяснима сила, притегляща го от запад, толкова силно привличане, че се изплаши да не полудее. Знаеше, че осмели ли се да продължи напред, собствената му воля ще изчезне и той ще остане с празни ръце.
И въпреки че няма вина за това, тайнственият човек положително ще го убие.
Той се извърна, изпитвайки облекчението на човек, решил да сложи край на живота си, след като дълго е съзерцавал дълбоката пропаст пред себе си. Тази нощ бе решаваща за съдбата му. Да, можеше да убие Редман с един куршум. Сетне просто ще изчака, докато пристигне онзи непрокопсаник от Оклахома, и ще изстреля още един куршум в слепоочието му. Никой нямаше да се разтревожи от изстрелите; наоколо гъмжеше от дивеч и мнозина ловуваха.
Сега бе седем без десет. Може да убие и двамата до седем и половина. Фран няма да вдигне тревога поне до десет и половина или дори до по-късно, а дотогава Харолд ще бъде далеч, отправяйки се на запад с хондата, прибрал дневника в раницата си. Но това нямаше да се случи, ако просто стои тук и бездейства.
Хондата запали от раз — отличен мотоциклет! Харолд се усмихна. Той бе олицетворение на доброто настроение. Все така ухилен, подкара хондата към парка Чатакуа.
Смрачаваше се, когато Стю видя мотоциклета на Харолд да влиза в парка. След миг фарът на хондата запроблясва между дърветата, обграждащи стръмната алея. Харолд се озърташе, търсейки го с поглед.
Стю, седнал край една падинка, му махна и извика името му.
След минута Харолд го забеляза, също му махна и намали скоростта.
След следобеда, през който тримата прекараха заедно няколко часа, Стю бе започнал да гледа с други очи на Харолд… всъщност, мнението му сега бе много по-добро. Идеята на младежа бе дяволски добра, въпреки че не бе дала резултат. Харолд бе избрал да търси майка Абигейл по пътя за Недерланд… навярно е премръзнал, въпреки топлото яке. Когато го наближи, Стю видя вечната му усмивка, повече приличаща на гримаса; лицето му бе твърде бледо и изопнато. Навярно бе разочарован, че не е открил старицата. Внезапно изпита угризение на съвестта при мисълта как двамата с Фран се бяха отнасяли с него, сякаш вечната му усмивка и приятелското му отношение към хората бяха някаква маска. Какво, ако човек реши да се промени и постъпва малко странно? Стю реши, че с Фран не са били прави.
— Абсолютно нищо, а? — попита той и се изправи на крака.
— Нищо — отвърна Харолд. Отново широко се усмихна, но очевидно усмивката му бе машинална; твърде подобна на озъбване на мъртвец. Лицето му все така бе странно и смъртнобледо. Бе пъхнал ръце в джобовете на якето.
— Не се притеснявай. Идеята ти бе добра. Вероятно майка Абигейл се е върнала у дома. Ако не е, ще продължим утре с търсенето.
— Но тогава ще търсим труп, а не жив човек.
Стю въздъхна.
— Може би… да, вероятно. Харолд, ще дойдеш ли на вечеря у нас?
— Какво? — Младежът сякаш се отдръпна сред сгъстяващия се мрак. Усмивката му изглеждаше по- изкуствена от всякога,
— На вечеря — търпеливо повтори Стю. — Виж, Фран също ще се радва да те види, честна дума. Наистина ще й бъде приятно.
— Ами, може и да дойда — започна неуверено Харолд. — Но аз… добре, нали знаеш, че бях влюбен в нея? Няма ли да е по-разумно… да го отложим засега. Нямам нищо против теб, Вие двамата се разбирате чудесно. Сигурен съм. — Усмивката му отново грейна и този път бе по-искрена и заразителна. Стю се усмихна в отговор.
— Както искаш, но винаги си добре дошъл у нас.
— Благодаря.
— Не, аз трябва да ти благодаря — сериозно каза Стю.
Харолд премигна.
— На мен?
— За това, че помогна при търсенето, когато всички останали се примириха. Не си виновен, че не открихме майка Абигейл, но си смело момче. Позволи ми да ти стисна ръката.
Стю протегна десница. За миг Харолд го изгледа стреснато и Стю реши, че ще откаже да се здрависа с него. Сетне младежът извади дясната си ръка от джоба (която сякаш се закачи в нещо — може би в ципа) и стисна тази на Стю. Дланта му бе топла и влажна.
