Стю извърна поглед към пътя.
— Би трябвало Ралф да е вече тук. Дано не му се е случило нещо, докато е слизал от планината. Той… а, ето го.
Стю тръгна към шосето. В далечината проблесна фар, който подскачаше нагоре-надолу в мрака, сякаш си играеше на криеница с дърветата.
— Да, той е — произнесе Харолд със странно безизразен глас.
— С него идва още някой.
— Какво?
— Ето — Стю посочи втория фар.
— Аха — отново този странен глас, който накара младият мъж да се обърне.
— Добре ли си, Харолд?
— Просто съм уморен.
С втория мотоциклет пристигна Глен Бейтман. Всъщност не беше мотоциклет, а мотопед — единственото превозно средство, което Глен се осмеляваше да използва. Пред него веспата на Надин изглеждаше като истински „Харли“. С Ралф пристигна и Ник Андрос, който покани всички присъстващи у дома на кафе или бренди. Стю се съгласи, но Харолд отказа. Изглеждаше все така напрегнат и уморен.
„Толкова е разочарован“ — помисли си Стю и реши, че изпитва към младежа нещо повече от симпатия. Отново го покани от името на Ник, но Харолд поклати глава и обясни, че за днес му стига и че иска да се прибере да поспи.
Когато се прибра у дома, Харолд трепереше толкова силно, че едва отключи входната врата. Най- накрая успя да улучи ключалката и отвори вратата, сетне се втурна вътре, сякаш някакъв маниак го преследваше с нож в ръката. Тръшна вратата, заключи я и пусна резето. Облегна се върху нея, отметна глава и затвори очи. Усещаше, че всеки миг ще избухне в истерични ридания. Когато се овладя, тръгна по коридора, отиде в дневната и запали трите газени лампи. В стаята стана светло и той се почувства малко по-добре.
Седна на любимия си стол и затвори очи. Когато сърцето му престана да бие толкова лудешки, той клекна до камината, извади плочата и взе дневника, който неизменно му действаше успокояващо. В него можеше да вписва неуредените си сметки, неразрешените си проблеми и натрупалите се „лихви“.
Отново седна, отвори на мястото, където бе спрял да пише и надраска: „Четиринайсети август, 1990“. Писа почти час и половина, моливът му препускаше по редовете, страница след страница. По лицето му се сменяха различни изражения: на мрачно задоволство, на ужас и веселие, на обида и радост. Когато свърши, прочете написаното („това са посланията ми към света….“), докато бавно разтриваше дясната си ръка.
Върна дневника на мястото му и отново сложи плочата.
Беше спокоен. Бе излял душата си, страховете и цялата си ненавист и страх върху белите страници и се чувстваше ужасно смел. Това бе добре. Понякога, след като бе писал в дневника си, усещаше страх. Тогава разбираше, че е излъгал, или че не си е направил труда да „наточи истината“ като бръснач, тъй че тя да реже дълбоко, чак до костта. Но тази вечер можеше да прибере дневника с чиста съвест. Гневът, страхът и раздразнението му бяха пренесени върху страниците, а самият дневник — затиснат под тежката плоча.
Харолд надникна иззад спуснатите щори към пустата улица. Вдигайки поглед към планината, внезапно си помисли, че преди малко бе готов да извади пистолета си и да застреля всички. Това щеше да сложи край на глупавия им временен комитет, тъй като нямаше да имат кворум.
Но в последния момент здравият разум го бе възпрял, вместо да го изостави напълно. Успя да пусне пистолета и да протегне ръка на онзи предател. Никога нямаше да разбере как намери сили, но, става Богу, че го бе сторил. Гениите се познават по това, че притежават способността да изчакват.
Доспа му се. Денят бе дълъг и изпълнен със събития.
Разкопчавайки ризата си, изгаси две от газените лампи и взе третата със себе си. На път за спалнята мина през кухнята и спря като вкаменен.
Вратата към мазето бе отворена.
Приближи до нея, вдигайки лампата високо и слезе няколко стъпала надолу. Спокойствието, което го бе обхванало, отстъпи място на страх.
— Кой е там? — извика той. Отговор не последва. От мястото, където стоеше, виждаше плакатите по стените и масата за тенис; В далечния ъгъл стояха комплект чукчета за крокет. Харолд слезе още три стъпала.
— Има ли някой тук?
Не последва отговор. Младежът чувстваше, че в сутерена няма никого, но от това страхът му не намаля. Слезе долу и вдигна лампата над главата си; сянката му върху отсрещната стена, чудовищно голяма и черна, направи същото. Какво бе това на пода? Да, там имаше нещо. Младежът се приближи до прозорчето, откъдето бе влязла Франи. На пода имаше купчинка пръст. Той поднесе лампата по-близо. В пръстта имаше ясен отпечатък от маратонка. Вгледа се в него, запечатвайки я в съзнанието си, сетне разрови с крак пръстта, при което отпечатъкът изчезна. На светлината на газената лампа лицето му приличаше на восъчна маска.
— Ще ми платиш! — тихо извика той. — Който и да си, ще ми платиш за това!
Изкачи се по стълбите и отново претърси цялата къща за други следи на „оскверняване“. Стигна до заключението, че някой — може би дете — се бе промъкнало вътре от любопитство — когато мисълта за дневника избухна в съзнанието му като сигнална ракета в тъмно небе. Мотивът на крадеца бе толкова ясен, толкова ужасен, че едва не го бе пропуснал. Изтича до камината, махна плочата и извади дневника. За пръв път ясно осъзна колко опасни са писанията му. Ако ги откриеше някой, всичко щеше да отиде по дяволите. Той би трябвало да го знае най-добре. Та нали всичко започна с дневника на Франи?
Дневникът. Отпечатъкът. Следата от маратонка означаваше ли, че дневникът му е бил открит? Разбира се, че не. Естествено не би могъл да бъде абсолютно сигурен — такава бе проклетата истина.
Върна плочата на мястото й и занесе дневника в спалнята. Сложи го под възглавницата си, редом с трийсет и осемкалибровия пистолет, размишлявайки дали да го изгори, макар отлично да знаеше, че няма да го стори. Дневникът бе най-хубавото, което бе написал през живота си, в него той разголваше душата си.
Легна си примирен, че не ще успее да заспи, умът му трескаво обмисляше евентуални скривалища за дневника. Под дъска на пода? В дъното на шкафа? Можеше да опита стария номер и да го остави на видно място на полицата между другите книги. Не, беше твърде рисковано, нямаше да бъде спокоен, когато излиза. Да го заключи в банков сейф. Не, няма да стане — искаше винаги да разполага с дневника си и да го препрочита.
Накрая започна да се унася, умът му, освободен от приближаващия се сън, се рееше безцелно. „Трябва да бъде на скрито място, точно така… ако Фран бе скрила нейния по-добре… ако не бях прочел какво мисли за мен… нейното лицемерие… ако беше…“
Харолд подскочи и седна в леглото с широко отворени очи.
Остана неподвижен дълго време, после затрепери неудържимо. Дали тя знаеше? Дали следата не бе от маратонките на Франи? Дневници… нейният… неговият…
Легна отново, но измина много време, преди да заспи.
Продължаваше да си задава въпроса дали Фран Голдсмит носи маратонки или гуменки, и ако беше така, каква бе шарката на подметките им?
Шарка на подметки. Когато заспа, сънищата му бяха неспокойни и на няколко пъти извика жално в мрака, сякаш да прогони нещо, което вече бе се настанило тук завинаги.
Стю се прибра в девет и петнайсет. Фран се бе свила на леглото в спалнята, облечена в една от ризите му, която й стигаше до коленете. Четеше книга, озаглавена „Петдесет полезни растения“. Когато той влезе, младата жена скочи от леглото.
