— Къде беше? Толкова се притесних.
Стю й обясни, че Харолд предложил да открият майка Абигейл и да я наблюдават отдалече. Докато разкопчаваше ризата си добави:
— Щях да те взема с нас, но не те открих никъде.
— Бях в библиотеката — каза тя наблюдавайки го как съблича ризата си и я пъхва в торбата за мръсни дрехи, окачена от вътрешната страна на вратата. Беше доста космат по гърдите и гърба и Фран си припомни как преди смяташе косматите мъже отблъскващи. Навярно облекчението, което изпита при завръщането му, я караше да пооглупява.
Сега бе уверена, че Харолд е прочел дневника й. Боеше се до смърт, че той може да примами Стю на уединено място и… да му причини зло. Но защо да го стори точно днес, когато го бе разобличила? Ако не бе предприел каквото и да било толкова дълго време, не беше ли по-логично да се предполага, че изобщо няма да предприеме нищо? Може би, когато е прочел дневника й, да е разбрал колко е безсмислено ухажването му? Отгоре на всичко заради изчезването на майка Абигейл тя бе готова да направи от мухата слон, но всъщност Харолд бе прочел само дневника й, а не нейно признание, че е извършителка на всички престъпления по света. Ако кажеше на Стю какво е открила, навярно щеше да му се стори глупава и щеше да го накара да намрази още повече Харолд… а на нея да се разсърди заради глупостта й.
— Открихте ли някаква следа от майка Абигейл, Стю?
— Не.
— Как ти се стори Харолд?
— Доста изтощен и разстроен, че идеята му не даде резултат. Поканих го на вечеря, когато му е удобно. Надявам се да нямаш нищо против. Знаеш ли, момчето започва да ми харесва. Когато ви срещнах заедно в Ню Хемпшир, едва ли бих повярвал, че един ден ще изпитваш подобни чувства. Сгреших ли, като го поканих?
— Не — отвърна тя, след като помълча известно време. Не, бих искала да бъда в добри отношения с Харолд.
„Седя си вкъщи и се притеснявам до смърт, че Харолд може би е намислил да му пръсне черепа — помисли си Фран, — а той го кани на вечеря. А после ще седне да разправя, че проявявам капризи като всички бременни жени!“
Стю продължи:
— Ако майка Абигейл не се върне до сутринта, ще помоля Харолд отново да претърсим местността.
— Аз също искам да дойда — бързо изрече Франи. — Ще се намерят и други, които не са убедени, че старицата е разкъсана от дивите зверове. Дик Волман, например, както и Лари Ъндърууд.
— Добре — отвърна Стю и се отпусна до нея. — Кажи, с какво си облечена под ризата?
— Голям и силен мъж като теб може да открие това и без чужда помощ — невинно заяви Фран.
Оказа се, че не носи нищо.
На следващата сутрин групата за издирване, състояща се от Стю, Фран, Харолд, Дик Волман, Лари Ъндърууд и Луси Суон потегли към осем и половина. До обяд към тях се присъединиха още четиринайсет човека, а по здрач, когато започна да вали и да гърми вече бяха петдесет души. Претърсваха района на запад от Боулдър, газеха през потоците, слизаха до дъното на каньоните, като непрекъснато поддържаха връзка помежду си чрез радиотелефоните си.
Странно чувство на примирение и страх постепенно бе заменило вчерашното бойко настроение. Въпреки невероятната дарба, довела до обожествяването на майка Абигейл в Зоната, повечето от хората бяха преживели достатъчно, за да бъдат реалисти относно оцеляването й; старата жена бе прехвърлила стоте и бе прекарала нощта на открито, а сега наближаваше втора нощ.
Човекът, успял да прекоси страната чак от Луизиана, придружаван от дванайсет души, не се поколеба да изрази гласно всеобщото мнение. Когато му казаха за изчезването на майка Абигейл, този човек, на име Норман Келог, хвърли бейзболната си шапка на земята и извика:
— Ама че късмет… изпратихте ли някой да я търси?
Чарли Импенинг, който се бе превърнал в нещо като пророк на Зоната (именно той предсказа веселата новина за сняг през септември), започна да внушава на хората, че ако майка Абигейл си е отишла, то това вероятно е знак и те да се махат оттук. Боулдър бил твърде близо. „Твърде близо до какво?“ — питаха го някои. „Много добре знаете какво имам предвид — отвръщаше той. — Синът на Мейвис Импенинг ще се чувства далеч по-безопасно в Ню Йорк или в Бостън.“ Ала хората не смееха да рискуват. Бяха уморени и искаха да си починат. Ако станеше хладно и нямаха отопление, може би щяха да напуснат града, но не и преди това. Те „ближеха раните си“. Импенинг любезно бе попитан дали възнамерява да тръгне сам. Той отвърна, че смята да изчака, докато намери още неколцина съмишленици. Глен Бейтман бе чут да изразява мнението, че от Чарли Импенинг едва ли ще излезе втори Мойсей.
Според Глен хората в Свободната зона изпитваха едновременно страх и примирение, тъй като бяха запазили здравия си разум въпреки всички сънища, въпреки дълбоко насадени? ужас от онова, което ставаше на запад от Скалистите планини. Суеверието, подобно на истинската любов, се нуждае от време, за да се разпространи и да бъде отхвърлено.
— Когато привършат с хамбара — бе казал той на Стю. Ник и Франи, след като вече бе мръкнало и бе безполезно да продължават с търсенето, — хората слагат на вратата обърната нагоре подкова, за да задържат късмета. Но ако някой гвоздей падне и подковата се обърне надолу, хората не изоставят хамбара. — После продължи: — Може би ще дойде ден, когато ние или нашите деца ще изоставим хамбара, ако подковата престане да носи щастие, но това ще се случи след много, много години. В момента се чувстваме някак си объркани. Но и това ще мине, сигурен съм. Ако майка Абигейл е мъртва — а Бог ми е свидетел, че се надявам да не е така — вероятно няма по-подходящ момент за душевното оздравяване на нашата комуна.
Ник написа: „Но ако предназначението й е било да бъде преграда за нашия Противник, негов опонент, ако някой я е изпратил тук, за да задържи везните в равновесие…“
— Да, знам — отвърна мрачно Глен. — Знам. Времето, когато, никой не обръща внимание на подковата, може би отминава … или вече е отминало. Повярвай ми, абсолютно съм сигурен.
Франи се намеси:
— Нима смяташ, че нашите внуци ще се превърнат в суеверни диваци, Глен? Че ще горят вещици и ще плюят през рамо за късмет?
— Не мога да предсказвам бъдещето, Фран — промълви Глен. На светлината на газената лампа лицето му изглеждаше състарено — лице на компрометиран магьосник. — Не осъзнавах напълно въздействието на майка Абигейл върху нашата комуна, докато Стю ми го изтъкна онази нощ в планината. Но знам едно: всички ние сме в този град поради две причини. За избухването на супергрипа можем да обвиним хората и тяхната глупост. Няма значение дали сме я свършили ние, руснаците или латвийците. Виновникът остава на втори план пред всепризнатата истина: „Когато разумът ни напусне, това означава смърт.“ Законите на физиката и на биологията, аксиомите на математиката — всичко това води до сигурна гибел поради природата на хората. Ако не беше супергрипът, щеше да е нещо друго. На мода бе да обвиняваме „технологията“, но тя е само стволът на дървото, не коренът. Коренът е рационализмът, което понятие бих дефинирал така: „Рационализъм означава да осъзнаем смисъла на собственото си съществуване.“ Това означава сигурна смърт. Така че можете да оправдаете с него възникването на супергрипа. Но другата причина, поради която сме тук, са сънищата — а те са ирационални. Споразумяхме се да не обсъждаме този въпрос, докато членуваме в комитета, но сега сме извън него. Така че ще кажа нещо, което всички знаем: ние сме под влиянието на непознати сили. Според мен това означава, че може би започваме да възприемаме — засега само подсъзнателно и с множество отстъпления, дължащи се на културната ни изостаналост — едно ново, коренно различно определение на съществуването, а именно, че никога не ще разберем смисъла му. И ако рационализмът означава смърт, тогава ирационализмът може би е живот… поне, докато се докаже обратното.
Замислен, Стю изрече:
— Признавам, че донякъде робувам на суеверията. Подигравали са ми се за това, но все пак ги имам.
