— Събуждаш се по изгрев и си лягаш, щом мръкне.
— Майната ти, Източен Тексас. Искаш ли да видиш кучето?
— Разбира се.
Къщата на Глен бе на Спрус стрийт на две преки от хотел „Боулдьрадо“. Пълзящият бръшлян, който красеше верандата сега бе изсъхнал, както повечето поляни и цветята в градчето, лишени от ежедневното поливане, тъй като водопроводът бе извън строя.
На верандата стоеше кръгла масичка, на която бяха оставени по една бутилка джин и тоник. („Не е ли отвратително питие без лед?“ — попита Стю, а Глен му бе отвърнал: „След третата чаша ти е все едно.“) До бутилките имаше пепелник с пет лули и книгите „Зен и изкуството да се кара мотоциклет“, „Пистолетът ми е бърз“ и „Четвъртият куршум“ — всички бяха отворени на различни места. До тях се въргаляше отворено пликче пържени картофки с кашкавал.
Коджак лежеше на верандата, положил изранената си муцуна върху предните си лапи. Бе измършавял и жестоко изпохапан, но все пак Стю го позна. Клекна и започна да го гали по главата. Коджак се събуди и го погледна радостно, сякаш искаше да му се усмихне.
— Добро куче — каза Стю, чувствайки как гърлото му се стяга. Като на филмова лента пред очите му преминаха всички кучета, които някога бе имал, откакто майка му му бе подарила стария Спайк, когато Стю бе само на пет. Беше хубаво да имаш куче и доколкото знаеше, Коджак бе единственото куче в Боулдър. Вдигна поглед към Глен, сетне бързо го сведе. Знаеше, че на стария, плешив социолог, който четеше три книги едновременно, никак няма да му хареса, ако го видят с насълзени очи.
— Добро куче — повтори той и Коджак заудря с опашка по дъските на пода, очевидно съгласен с думите на младия мъж.
— Ще ви оставя за малко — глухо изрече Глен. — Налага ми се да отида до тоалетната.
— Разбира се — отвърна Стю без да го поглежда. — Ей, Коджак! Добро момче си ти, стари приятелю. Нали така?
Коджак още по силно замаха с опашка в знак на съгласие.
— Можеш ли да се претърколиш по гръб? Преструвай се на умрял. Хайде, направи го!
Коджак се подчини и замаха с лапи във въздуха. Стю замислено се загледа в превръзката и леко прокара ръка по нея. В горната част на корема на животното се виждаха дълбоки одрасквания, които под превръзката сигурно бяха още по-страшни. Нападателят със сигурност не е бил друго бездомно куче. То би захапало Коджак за гърлото. Съществото, което го бе атакувало, трябва да е било по-ниско от куче. И по- хитро. Може би все пак са били вълци, но Стю се съмняваше, че Коджак би се справил с цяла глутница, Във всеки случай, беше му провървяло, че не го бяха изкормили.
Глен отново се появи на верандата.
— Съществото, което го е нападнало, за малко е щяло да засегне важни вътрешни органи — каза Стю.
— Раните бяха дълбоки и е загубил много кръв — съгласи се Глен. — Не мога да се отърся от мисълта, че вината е изцяло моя.
— Значи Дик твърди, че са били вълци.
— Вълци или койоти…, но се съмнява, че зъбите на койотите могат да причинят толкова дълбоки рани. Съгласен съм с него.
Стю потупа Коджак по задницата и животното се обърна отново по корем.
— Как стана така, че всички кучета измряха, а вълците оцеляха и то най-вече в районите на изток от Скалистите планини?
— Предполагам, че никога няма да узнаем — отвърна Глен. — Както няма да разберем защо грипът уби конете, но не кравите, повечето хора, но не и нас. Не ми се мисли за това. Искам само да се запася с голямо количество кучешки консерви и да храня верния си приятел до насита.
— Да — Стю погледна към Коджак, който лежеше със затворени очи. — Доста е изранен, но поне оная му работа не е пострадала — видях, когато се претърколи. Може би трябва да се огледаме за някоя кучка.
— Да, — наистина — замислено отвърна Глен. — Искаш ли топъл джин и тоник, Източен Тексас?
— По дяволите, не. Може да съм завършил само професионално-техническо училище, но не съм варварин. Имаш ли бира?
— Сигурно ще се намери, но и тя ще бъде топла.
— Няма значение. — Стю последва Глен, но на прага на къщата се спря и погледна към спящия Коджак. — Спи, стари приятелю — обърна се той към кучето. — Хубаво е, че си отново сред нас.
Но Коджак не спеше.
Беше в пространството между живота и смъртта, където повечето живи същества остават, когато са ранени тежко, но не дотолкова, че да умрат. Коремът го сърбеше ужасно, но това показваше, че раните му заздравяват. На Глен щеше да се наложи с часове да бди над него, опитвайки се да му попречи да свали превръзката, да отвори отново раните си и да ги инфектира. Но това щеше да стане по-нататьк. Точно сега Коджак (който все още понякога мислеше за себе си като за Големия Стив, както бе истинското му име) бе щастлив, че е в „ничието пространство“. Вълците го бяха нападнали в Небраска, докато отчаяно душеше около къщата, поставена на стълбове и намираща се в градче на име Хемингтън Хоум. Миризмата на онзи човек — усещането за него го бе отвело до къщичката и после бяха изчезнали. Къде ли бе отишъл тайнственият непознат? Коджак не знаеше. След това четири вълка бяха изскочили от царевичната нива като страховити призраци. Очите им блестяха, зъбите им бяха оголени, животните гърлено ръмжаха. Щом ги съгледа, Коджак отстъпи и също заръмжа, предните му лапи машинално ровеха пръстта в двора на майка Абигейл. Водачът на глутницата атакува точно когато кучето на заден ход почти бе успяло да се скрие под сянката на верандата. Вълкът очевидно искаше да го захапе за корема, ала Коджак успя да се отдръпне. Когато водачът започна да го хапе и драска, той също впи зъбите си във врата на вълка, докато пусна кръв. Вълкът нададе вой, опитвайки се да го отхвърли; смелостта му внезапно се бе изпарила. В този миг Коджак светкавично захапа муцуната му и от гърлото на вълка се изтръгна писък. Целият му нос бе разкъсан, кожата висеше на ивици. Отскочи, виейки от болка, разтърсвайки глава, разпръсквайки кръв във всички посоки. Благодарение на телепатичните способности, които притежават животните от един и същ вид Коджак съумял да разбере думите, които се въртяха в главата на противника му: „осите… осите ме жилят, осите ме жилят жестоко…“
След миг го нападнаха и другите вълци, връхлетяха от всички страни като огромни куршуми, зъбите им проблеснаха готови да го изкормят. Коджак залая бясно и се хвърли встрани. Искаше да се справи с нападателя отдясно и да се скрие под верандата. Стига да успее, би могъл да отбива атаките часове наред. Сега, докато лежеше на верандата, той виждаше битката като на забавен кадър; вой и ръмжене, яростни нападения. Миризмата на кръв сякаш бе проникнала в мозъка му и го бе превърнала в робот, който не усеща, че е ранен. Успя да отстрани единия вълк, като извади окото му и го захапа смъртоносно за шията. Противникът не му остана длъжен; за щастие повечето рани бяха повърхностни, но две бяха много дълбоки и след зарастването им щеше да остане белег във формата на разкривено Т. Когато остаря (а Коджак надживя с шестнайсет години Глен Бейтман) старите рани го боляха и пулсираха при влажно време. Бе успял да се скрие под верандата и когато един от двата останали вълка, завладян от жаждата си за кръв, се опита да го последва, Коджак се нахвърли върху него и разкъса гърлото му. Другият заднешком се оттегли до царевичното поле, виейки уплашено. Ако Коджак бе излязъл от скривалището и го беше предизвикал, вълкът навярно щеше да побегне с подвита опашка. Но Коджак беше прекалено уморен. Остана да лежи под верандата, като дишаше тежко, ближеше раните си и ръмжеше гърлено, щом забележеше противникът му да се доближава. Сетне се мръкна и мъгливият полумесец се издигна в небето на Небраска. Всеки път, когато последният вълк чуеше ръмженето на Коджак, означаващо, че той е жив и готов за бой, хищникът надаваше вой и отстъпваше все по-навътре в царевичното поле. По някое време след полунощ безшумно изчезна, изоставяйки кучето на съдбата му. Призори Коджак усети присъствието на някакво друго животно, изплаши се и тихо заскимтя. Не бе животно, а същество, което бродеше из царевицата и може би го търсеше. Коджак трепереше в очакване съществото да го открие, ужасяващото същество, което му
