5. Създаване на погребален комитет от минимум двайсет души с цел погребването на жертвите от епидемията.
6. Създаване на комитет за ремонт на електроцентралата, състоящ се от минимум шейсет души, задачата на които ще бъде да подновят подаването на електричество преди настъпването на есента и зимата.
7. Създаването на комитет по издирване, състоящ се минимум от петнайсет човека, чиято цел ще бъде откриването на Абигейл Фримантъл.
Лари се улови, че нервните му пръсти правят книжно самолетче от листовката с дневния ред, който знаеше наизуст. Да си член на временния комитет беше забавно, все едно участниците в него бяха деца, които си играят в нечия дневна, пиейки кола, черпейки се с кейк, приготвен от Фран и обсъждайки различни въпроси. Дори онази част за изпращането на шпиони от другата страна на планината, право в лагера на загадъчния човек, му се струваше като игра, отчасти защото не можеше да си представи, че той самият би го сторил. Би трябвало да си си загубил ума, за да рискуваш доброволно живота си. Но на закритите им съвещания в домашна обстановка всичко му се струваше нормално. И ако Съдията, Дейна Юргенс или Том бъдеха заловени, на тези закрити заседания това не му се струваше по-важно, отколкото да загубиш топ или царица, докато играеш шах.
Но сега, седнал в залата с Луси от едната страна и Лио от другата (не бе виждал Надин цял ден, а Лио, изглежда, не знаеше къде е тя; „навън“ бе неговият безразличен отговор) и истината достигна до съзнанието му, изпита чувството като че някой е задействал стенобитна машина. Това не беше игра. Тук имаше петстотин и осемдесет души и повечето от тях нямаха представа, че Лари Ъндърууд не е светец и че първият човек, за когото се бе погрижил след епидемията, бе починал от свръхдоза наркотици.
Дланите му бяха влажни и студени. Пръстите му се опитваха да направят самолетче от листа с дневния ред и той се помъчи да ги спре. Луси хвана едната му ръка, стисна я и му се усмихна. Той успя да й отвърне единствено с нещо подобно на усмивка, а в съзнанието му прозвуча гласът на майка му: „Сякаш когато те е създавал в моето тяло, Господ е пропуснал нещо.“
При тази мисъл го обзе паника. Имаше ли начин да се измъкне от тази каша? Дали нещата не бяха отишли твърде далеч? Не искаше този воденичен камък. Вече бе внесъл предложение на закритото заседание да изпратят съдията Фарис на смърт. Ами ако отхвърлят предложението му и някой друг бъде предложен на неговото място? Дали ще има повторно гласуване за съдията? Сигурно. А после ще гласуват за някой друг. „Когато Лори Констабъл ме предложи, просто ще стана и ще кажа, че отказвам. Така де, никой не може да ме принуди, нали? Не и ако откажа. И на кого, по дяволите, му е нужен целия този шум?“
Някога Уейн Стъки му бе казал: „Има в теб нещичко, дето е като да захапеш станиол.“
Луси тихо му прошепна:
— Всичко ще бъде наред.
Той подскочи.
— Какво?
— Казах че всичко ще бъде наред. Нали така, Лио?
— О, да — отвърна момчето, поклащайки глава. Очите му не се откъсваха от залата, сякаш още не бяха способни да привикнат към големината й. — Разбира се.
„Нищо не разбираш, тъпачко — помисли си Лари. — Държиш ръката ми и не разбираш, че можех да взема друго решение и в края на краищата да убия и двама ви. Май съм на път да убия съдията, а той подкрепя преизбирането ми. В каква идиотска ситуация попаднах!“ От гърлото му се изтръгна глух стон.
— Каза ли нещо? — попита Луси.
— Не.
Стю прекоси сцената и застана на подиума; червеният му пуловер и сините джинси изглеждаха необикновено ярки под светлината на лампите, включени към генератор „Хонда“ от Брад Кичнър и неговият екип от електростанцията. Откъм средата на залата се разнесоха аплодисменти, а вроденият цинизъм на Лари го накара да предположи, че това е организирано от Глен Бейтман. Всъщност нямаше никакво значение. Първите единични ръкопляскания се превърнаха в гръмки аплодисменти. Стю спря на сцената и на лицето му се изписа комично удивление. Към овациите се прибавиха одобрителни подвиквания и пронизителни подсвирквания.
После всички в залата се изправиха на крака и се раздадоха викове: „Браво! Браво!“ Стю вдигна ръце, но овациите не само не престанаха, ами станаха още по-бурни. Лари хвърли кос поглед към Луси и видя, че тя енергично пляска с ръце, очите й бяха приковани в Стю, на устните й блуждаеше радостна усмивка, а по лицето й се стичаха сълзи. От другата му страна Лио също ръкопляскаше с такава сила, че Лари си помисли: „Ако продължава така, дланите му ще се откъснат.“ Поради изблика на силни чувства момчето отново бе загубило дар слово, както понякога човек внезапно забравя езика, който не му е майчин. В момента Лио можеше само да дюдюка силно и ентусиазирано.
Бред и Ралф бяха успели да включат към генератора и високоговорители. Стю заговори пред микрофона, но гласът му се загуби сред бурните аплодисменти.
— Дами и господа, моля седнете…
Но хората не бяха готови да седнат. Овациите продължаваха. Лари сведе поглед, усетил болка в ръцете си и едва в този миг осъзна, че ръкопляска не по-малко ентусиазирано от останалите.
— Дами и господа…
Високо над хората, двойка лястовици, свили гнездо в опустялата след епидемията зала, летяха като полудели, отчаяно опитвайки се да избягат от шумната тълпа.
„Ръкопляскаме на себе си — помисли си Лари. — Щастливи сме от факта, че сме тук и сме живи и сме заедно. Може би приветстваме новосъздаденото общество? Здравей Боулдър. Най-после сме тук. Прекрасно е да си жив.“
— Дами и господа, моля седнете. Ще ви бъда много благодарен.
Аплодисментите постепенно започнаха стихват. Сега се чуваше как някои от жените — и някои мъже също — подсмърчат. Разговорите секнаха. Из залата се разнесе шумолене — хората сядаха по местата си.
— Радвам се, че всички сте тук — започна Стю. — Радвам се, че и аз самият съм тук. — От микрофона се разнесе вой и младият мъж промърмори: — Проклето нещо! — Шепотът му се чу ясно в залата. Избухна смях и Стю се изчерви. — Май отново ще трябва да свикваме с тия неща — заяви той и думите му предизвикаха нов взрив от смях.
Когато в залата отново се възцари тишина, Стю продължи:
— За онези, които не ме познават, аз съм Стюард Редман от Арнет, Тексас, макар това градче да е доста далеч оттук. — Спря за миг, изкашля се, микрофонът отново започна да вие и младият мъж отскочи назад. — Аз също съм притеснен, така че ви моля да ме извините…
— Дадено, Стю! — викна темпераментно Хари Дънбартьн и в залата се разнесе одобрителен смях. „Все едно, че са хлапета край лагерен огън — помисли си Лари. — Току виж запели химни. Обзалагам се, че ако майка Абигейл беше тук, вече да са го направили.“
— Последният път, когато ме гледаха толкова много хора, бе когато участвах във финалния футболен мач между двете гимназии, но тогава публиката можеше да се наслаждава на още двайсет и едно момчета, да не говорим за мажоретките с мини полички.
Избухна дружен смях. Луси дръпна Лари и му прошепна:
— Напразно се притесняваше? Толкова е непринуден.
Лари кимна.
— Но ако сте търпеливи с мен, ще се справя някакси — говореше Стю.
Нови аплодисменти. „Тези хора биха посрещнали с ръкопляскания оставката на Никсън и биха го помолили за бис“ — помисли си Лари.
— Първо, искам да ви обясня как бе създаден временният организационен комитет и защо сега изнасям тази реч. Този комитет се състои от седем души и причината за днешното събрание е необходимостта от организиране и съгласуване на дейностите. Предстои ни много работа, но първо бих искал да ви представя членовете на нашия комитет и се надявам, че сте запазили част от аплодисментите си за тях. Първо, госпожица Франсис Голдсмит. Стани, Франи, нека видят как изглеждаш в рокля.
