Ник написа: „Убеден съм, че ще направи точно това“.
— Ето, видя ли!
Глен сложи ръка на рамото на Стю.
— Успокой се, Източен Тексас. Нека обмислим нещата спокойно.
— По дяволите, обмислянето! Как ще оставим старицата да се скита през целия ден и през нощта докато умре от изтощение? Докато умре от слънчев удар или от измръзване!
— Става въпрос за майка Абигейл, а тук тя е равна на Папата. Щом той реши да тръгне към Йерусалим, би ли спорил с него, ако си добър католик?
— По дяволите, не разбираш ли, че не е същото?
— Напротив, съвсем същото е. Наистина. Във всеки случай поне така смятат жителите на Свободната зона. Стю, убеден ли си, че Бог не й е заповядал да отиде в гората?
— Не… но…
През това време глухонемият не преставаше да пише и подаде листа на Стю, комуто се наложи да разгадава някои думи. Обикновено Ник пишеше ясно, но сега бе бързал, вероятно от нетърпение.
„Стю, отсъствието на майка Абигейл не променя нищо, освен може би да повлияе на духа на обитателите на Свободната зона. Дори не съм сигурен какво може да се случи, Хората няма да се разпръснат само защото си е отишла. Просто не ще можем да я посветим в плановете си. Може би така е по-добре“.
— Ще полудея — промълви Стю. — Понякога говорим за нея като за препятствие, което трябва да преодолеем, сякаш е скала, паднала посред пътя. Понякога говориш за нея така, сякаш е Папата и не може да сгреши в нищо, дори да иска. Но аз я харесвам. Какво искаш, Ник? Да открият трупа й през есента в някой от онези каньони на запад от града? Искаш да я оставим там, така че враните да пируват с нея?
— Стю — меко започна Глен, — тя вече е решила да ни напусне.
— По дяволите, каква бъркотия! — възкликна Стю.
До обяд новината за изчезването на майка Абигейл се разпространи из цялата Свободна зона. Както бе предсказал Ник, общото чувство бе по-скоро на примирение, отколкото на тревога. Хората решиха, че сигурно се е оттеглила в уединение, за да потърси съвет от Всевишния, така че да им помогне да изберат правилния път на събранието на осемнайсети
— Не искам да богохулствам и да я наричам Господ — каза Глен, докато ядеше скромния си обяд в парка, — но тя е един вид Негов пълномощник. Можете да определите доколко е силна вярата във всяко общество като наблюдавате как намалява, когато изчезне емпиричният й обект.
— Я повтори пак.
— Когато Мойсей разбил златния телец, евреите престанали да се прекланят пред него. Но Исус го няма отпреди повече от две хиляди години, а хората не само вярват в учението му — те живеят и умират с вярата, че Той ще се завърне. Същото изпитват хората в Свободната зона към майка Абигейл. Ти разговаря ли с тях?
— Да — отвърна Стю. — Просто не мога да повярвам. Старицата се скита неизвестно къде, а всички се безпокоят дали тя ще успее да се върне навреме за събранието, с десетте Божи заповеди, издълбани на каменни плочки навреме за митинга.
— Възможно е и да успее — отвърна мрачно Глен. — Във всеки случай не всички мислят така, например Ралф Брентнър си скубе косите.
— Браво на Ралф — той изгледа внимателно Глен. — Ами ти, плешивко? Какво мислиш за тази каша?
— Ще ми се да не ме наричаш така. Направо е унизително. Но ще ти отговоря… струва ми се малко странно. „Източен Тексас“ се оказа много по-голям реалист и не се поддаде на обаянието, което тя има, за разлика от мен, стария недодялан социолог. Смятам, че тя ще се върне. Просто го зная. Какво мисли Франи по въпроса?
— Нямам представа. Не съм я виждал днес сутринта. знае, може дори да е в гората и да яде скакалци и мед с майка Абигейл. — Той се загледа към планината, извисяваща се сред синкавата мараня на ранния следобед. — Господи, Глен, надявам се нашата старица да е добре.
Франи дори не знаеше, че майка Абигейл си е отишла. Бе прекарала сутринта в библиотеката, четейки книги по градинарство. Не бе единствената. Бе забелязала още неколцина души с книги по фермерство, един млад, очилат мъж, забил нос в „Седем независими източника на електрическа енергия за вашия дом“ и красиво младо момиче, зачетено в изпомачкана книга със заглавие „Шестстотин лесни рецепти“.
Напусна библиотеката към обяд и тръгна към дома си на Уолтън Стрийт. По пътя срещна Шърли Хамет, по-възрастна от нея жена, която бе дошла с Дейна, Сюзън и Пати Крюгер. Сега Шърли изглеждаше значително по-добре, дори се бе разхубавила.
Тя спря, поздрави Франи и попита:
— Кога мислиш, че ще се върне? Зададох същия въпрос на всички, които срещнах. Ако в града се издаваше вестник, бих изпратила писмо с молба да се проведе анкета. Нещо от рода на: „Какво мислите за политиката на сенатора Бангхоул по повод изчерпването на петролните запаси?“ Или нещо подобно.
— Кой да се върне?
— Майка Абигейл, разбира се. От луната ли падаш?
— Какви ги говориш? — попита разтревожено Фран. — Какво се е случило?
— Точно там е работата. Никой не знае. — И Шърли й разказа всичко.
— Просто решила… и тръгнала? — намръщи се младата жена.
— Да. Но ще се върне, естествено — уверено добави Шърли. — Така пише в бележката.
— Ако такава е Божията воля?
— Това е просто начин на изразяване — каза Шърли и хладно изгледа Фран.
— Е… да се надяваме. Благодаря, че ми го каза. Все още ли те измъчва главоболие?
— О, не. Мина ми. Ще гласувам за теб, Франи.
— Моля? — Беше се замислила дълбоко и отначало не разбра за какво говори Шърли.
— На изборите за постоянен комитет!
— О, благодаря. Все още не съм сигурна дали наистина искам да се захвана с това.
— Ще се справиш чудесно. Стю също. Трябва да тръгвам. До скоро.
Разделиха се и Франи забърза към дома си. Искаше да научи подробностите от Стю. Изчезването на старицата непосредствено след събранието миналата вечер, накара сърцето й да се свие от суеверен страх. Толкова бе разчитала, че ще се посъветва с нея за решението им да изпратят шпиони на запад. Сега, когато майка Абигейл бе изчезнала, Франи усещаше, че собствената й отговорност е станала непосилна.
Когато се прибра, апартаментът бе празен. Бяха се разминали със Стю. Под захарницата имаше бележка: „Ще се върна към девет и половина. Излизам с Ралф и Харолд. Не се безпокой. Стю“.
„Ралф и Харолд“ — помисли си тя и усети внезапен ужас, който нямаше нищо общо с изчезването на майка Абигейл. Но защо да се безпокои за Стю? Мили Боже, ако Харолд се опиташе да му направи нещо… нещо лошо… Стю ще се справи с него. Освен… освен ако Харолд се промъкне зад гърба му и…
Скръсти ръце на гърдите си и потръпна, питайки се какво ли прави Стю заедно с Ралф и Харолд.
„Ще се върна към девет и половина“.
Господи, дотогава имаше цяла вечност.
Остана още малко в кухнята, вперила поглед в раницата си, която бе оставила на кухненската маса.
„Излизам с Ралф и Харолд“.
Това означаваше, че в малката къща на Харолд на „Арапахо“ не ще има никого до девет и половина вечерта. Освен ако тримата бяха отишли там. В такъв случай ще разбере какво са намислили. Ще стигне до
