къщичката за броени минути с велосипеда си. Ако все пак мъжете ги няма, може да открие нещо, което най-после да я успокои. Не… не биваше да мисли за това.
„Да те успокои? — подигравателно изрече вътрешният й — Или съвсем да те подлуди? Ами ако действително отриеш нещо нередно? Тогава какво ще предприемеш?“
Нямаше представа. Всъщност нямаше ни най-малка представа.
„Не се безпокой. Стю.“
Но тя се безпокоеше. Отпечатъкът от пръст в дневника й бе причината за това. Защото човек, способен да чете чужд дневник и да „краде“ мисли, бе човек без принципи и съвест. От подобен човек може да се очаква да се промъкне зад гърба ти и да те блъсне в пропастта. Или да използва камък. Или може би пистолет.
„Не се безпокой. Стю.“
„Ако Харолд направи нещо подобно, ще го изгонят завинаги от Боулдър. Как би постъпил тогава?“
Франи знаеше отговора. Все още не бе сигурна дали Харолд е хипотетичният поглед, изникнал във въображението й, но дълбоко в себе си съзнаваше, че за подобни хора има убежище, и то какво!
Намести раницата на гърба си и излезе. Три минути по-късно въртеше педалите на велосипеда си по „Бродуей“ към „Арапахо“ и си мислеше: „Сигурно пият кафе в дневната на Харолд и разговарят за майка Абигейл и всичко е наред.“
Но малката къща на Харолд бе пуста… и заключена.
Това бе необичайно за Боулдър. Някога хората са заключвали когато излязат, за да не им откраднат телевизора, стереоуредбата или бижутата. Но сега всеки можеше да се сдобие безплатно с телевизор или стереоуредба, макар че не би могъл да ги използва поради липсата на електричество. Същото се отнасяше и за бижутата.
„Защо заключваш вратата си, Харолд, когато всичко е безплатно? Защото се боиш от крадци? Възможно ли е?“
Франи не умееше да отваря заключени врати и вече се бе примирила, че трябва да си върви, когато й хрумна да провери прозорчетата на мазето. Те бяха малко над нивото на земята и през тях не се виждаше от мръсотия. Първото, което опита, бавно се отвори и на пода на мазето се посипа пръст.
Тя се огледа, наоколо нямаше никого. Единствен Харолд се бе заселил в тази част на града. Това също бе необичайно. Харолд можеше да се усмихва, докато устата го заболи, да потупва хората по гърбовете и да ги изслушва търпеливо, бе готов с удоволствие да помогне, когато го помолеха, а понякога и сам предлагаше услугите си, умееше да печели симпатиите на хората — и действително жителите на Боулдър имаха високо мнение за него. Но къде бе избрал да се засели? Това разкриваше някои други аспекти от възгледите му за обществото и мястото му в него. Или може би той предпочита тишината и спокойствието?
Франи се промъкна през прозорчето, изцапвайки блузата си и скочи на пода. Сега прозорецът бе на нивото на очите й. В гимнастиката бе добра колкото в разбиването на чужди врати и си помисли, че за да се измъкне оттук ще й трябва нещо, на което да стъпи.
Огледа се. Приземният етаж бе обзаведен като стая за игри. Нещо, което баща й обмисляше да направи, но така и не стигна до това, тъжно си помисли тя. Стените бяха покрити с ламперия от бор, в тях имаше вградени куадро тонколони, таванът беше окачен, а в шкафа имаше мозайки и книги, електрическо влакче, игра със състезателни коли. В стаята имаше и маса за игра на тенис, върху която Харолд бе оставил каса с кока-кола. Явно помещението е било детска стая и стените бяха окичени с плакати, най-големият от които (сега доста избелял) изобразяваше Джордж Буш, излизащ от църква в Харлем с вдигнати за поздрав ръце и широка усмивка.
Отдолу, с огромни червени букви бе написано: „Не пробутвайте буги-вуги на краля на рокендрола!“
Изведнъж се почувства по-тъжна от всякога. Бе изживяла шокове, страхове, дори истински ужас и влудяващи пристъпи на скръб, но тази дълбока, болезнена тъга бе нещо ново. С нея дойде неочакваната носталгия за Оугънкуит, за океана, за хълмовете и боровете на Мейн. Кой знае защо си спомни за Гус — пазача от обществения паркинг на плажа и за миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне от мъка и печал. Какво правеше тук, на границата между равнините и планината, разделяща страната на две? Мястото й не беше тук!
Неволно изстена и собственият й глас й се стори толкова ужасен и самотен, че тя притисна длани към устните си за втори път през този ден. „Стига, Франи, държиш се като бабичка. Носталгията по родния край и родителите не се преодолява толкова лесно. Всичко с времето си. Ако ти се плаче, плачи по-късно, не тук, в мазето на Харолд. Първо си свърши работата.“
Мина покрай плаката на път към стълбите и по устните й заигра горчива усмивка, когато погледна към Джордж Буш. „Със сигурност са ти пробутали нещо.“
Когато се изкачи по стълбите, й дойде на ум, че вратата може да е заключена, но тя се отвори с лекота. Кухнята бе чиста и подредена, чиниите — измити, малката газова печка блестеше… но тежката миризма на пържено още витаеше във въздуха, като призрака на стария Харолд, на Харолд, който бе заел трайно място в живота й, появявайки се в дома й с кадилака на Рой Бренингтън в деня, когато бе погребала баща си.
„Добре ще се подредя, ако се прибере точно сега“ — помисли си тя. Тази мисъл я накара да се озърне. Почти очакваше да види ухиления Харолд на прага на вратата водеща към дневната. Нямаше никого, но сърцето й затуптя лудешки.
В кухнята нямаше нищо, което да й помогне в издирването, така че отиде в дневната. Там цареше мрак и тя се почувства неловко. Харолд не само заключваше вратата си, но бе спуснал и щорите. Отново изпита чувството, че той я дебне… Защо някой ще държи щорите спуснати в малък град като този, където подобно нещо се тълкуваше като знак, че, в къщата има мъртвец?
Подобно на кухнята и дневната бе безупречно подредена, но обзаведена с огромни и безвкусни мебели. Най-хубавото в стаята бе камината — иззидана от камъни и огромна, с преграда, достатъчно широка да се седне на нея. Франи действително седна :за миг, оглеждайки се замислено. Когато понечи да се изправи усети една от плочите да се клати. Тъкмо се канеше да стане и да я огледа по-внимателно, когато някой почука на външната врата.
Страхът я обгърна като мокра, тежка перушина. Бе парализирана от ужас. Дъхът й секна, а по-късно осъзна, че се е подмокрила.
Отново се почука, Този път по-силно.
„Божичко! — помисли си тя. — Добре, че щорите са спуснати.“
Внезапно се вцепени при вледеняващата мисъл, че е оставила велосипеда си пред къщата. Така ли беше? Опитваше се отчаяно да си припомни, но за един дълъг миг не можа да направи нищо друго, освен да си повтаря несъзнателно нещо познато: „Преди да махнеш прашинката от окото на ближния, погрижи се за гредата в своето.“ Отново се почуква и женски глас попита:
— Има ли някой вкъщи?
Фран седеше като вкаменена. Неочаквано си спомни, че е оставила велосипедна зад къщата. Но ако посетителката на Харолд реши да почука на задната врата…
Видя как дръжката на вратата се завъртя няколко пъти. „Който и да е, надявам се да не е по-добър от мен в отварянето на чужди врати“ — помисли си тя, сетне запуши устата си с длан, за да спре истеричния си смях. Точно тогава погледна към подмокрения си панталон и разбра до каква степен се бе уплашила.
„Добре, че се разминах само с това — помисли си. — Поне засега.“
Смехът й отново се надигна неудържимо в гърдите й — истеричен и уплашен.
С неописуемо чувство на облекчение чу стъпките да се отдалечават.
Импулсивно, без да се замисли, тя безшумно се промъкна по коридора към вратата и надникна през пролуката между рамката и щорите. Видя жена с дълги тъмни коси и снежнобели кичури. Непознатата се качи на мотопед „Веспа“, паркиран до тротоара. Запали го, отметна дългата си коса и я прихвана с шнола.
„Това е онази Крос. Пристигна с Лари Ъндърууд. Откъде ли познава Харолд?“
Надин включи на скорост, потегли и изчезна от погледа и.
Фран въздъхна дълбоко, краката й се подкосиха. Отвори уста да освободи смеха, напиращ в нея. Вместо това избухна в сълзи.
Пет минути по късно, твърде разстроена, за да продължи претърсването, тя се върна в мазето и излезе
