Тексас…
— Разкарай се, плешивко — изръмжа Стю.
— Както и да е, капацитетът на човешкия мозък е много по-голям от този на най-големия акумулатор. Смятам, че той в определени случаи може да се зарежда до безкрайност.
Известно време вървяха мълчаливо и размишляваха.
— Нима се променяме? — тихо попита Стю.
— Да — отвърна Глен. — Да, мисля, че се променяме.
— Най-малкото сме поотслабнали — обади се Ралф — Сигурен съм. И аз имах бирено шкембенце, а сега виждам краката си.
— Това е състояние на духа — внезапно заяви Лари. — От известно време го усещах, но нямах обяснение. Може би чак сега го проумявам. Чувствам се в повишено настроение, сякаш съм пушил трева или съм смъркал кокаин. И все пак разсъждавам много по-рационално от всякога, но няма го замайването, предизвикано от дрогата. Но все пак се чувствам лек като перце. Може би е от глад — засмя се той.
— Гладът е част от пречистването — съгласи се Глен.
— Непрекъснато съм гладен — обади се Ралф, — но не ми се струва толкова важно. Чувствам се прекрасно.
— Аз също — каза Стю. — Не съм имал подобно усещане от години.
— Когато изпразните съда, ще изхвърлите и всички отрови, насъбирани от години във вас — обясни Глен. — Ще се почувствате отлично, все едно са направили клизма на мозъка ви.
— Страхотно се изразяваш, плешивко.
— Може да ви звучи гадно, но е самата истина. Ралф попита:
— И смяташ, че това ще ни помогне в борбата с Флаг?
— Не се съмнявам — отговори социологът. — Но трябва да изчакаме и да видим, нали така?
Продължиха пътя си. Коджак изскочи от храсталаците и тръгна редом с тях, ноктите му потракваха по асфалта на шосе № 70. Лари се наведе и го погали.
— Добрият стар Коджак. Знаеш ли, че си акумулатор? Голям, стар акумулатор с доживотна гаранция?
Коджак явно не се интересуваше от технически подробности, но размаха опашка, за да покаже съгласието си с Лари.
Тази нощ лагеруваха на двайсет километра западно от Сото и за пръв път нямаха нищо за ядене. Глен разтвори последното нескафе в голяма чаша и всички подред пиха от нея. Последните петнайсет километра не бяха видели нито една кола.
На следващия ден, двайсет и втори септември, се натъкнаха на преобърнат форд комби с четири трупа вътре — два бяха на деца. Откриха и две кутии солени бисквити, както и голям плик гранясали пържени картофки. Бисквитите още ставаха за ядене. Разделиха ги на пет части.
— Не се нахвърляй така върху храната — скара се Глен на Коджак — Лошо куче! Къде ти е възпитанието? Ако изобщо имаш такова.
Коджак размаха опашка и погледна бисквитите по начин, който подсказваше, че наистина няма намерение да се прави на джентълмен.
— На, плюскай, лакомнико — засмя се Глен и му хвърли последната бисквита от собствения си дял. Кучето я излапа и задуши наоколо.
Лари се хранеше бавно и след миг замечтано попита:
— Забелязали ли сте, че тези бисквити имат лек лимонов вкус? Спомням си, че го усещах, когато бях дете, но никога след това.
Ралф прехвърляше последните си бисквити от ръка в ръка, сетне лапна едната.
— Да, прав си. Имат лимонов вкус. Знаеш ли, ще ми се Ники да беше тук. Не бих имал нищо против да си разделя бисквитите с него.
Стю кимна. След като се нахраниха, отново тръгнаха на път. Следобед се натъкнаха на огромен камион с хранителни продукти, отбит в страничното шосе. Мъртвият шофьор седеше зад волана изправен, като че бе глътнал прът. Обядваха с консервирано месо, но никой от тях не изпитваше голям глад. Глен каза, че стомасите им са се свили. Стю заяви, че от миризмата на консервите му се повдига. Ралф обяви,че би предпочел още две кутии с бисквити, което предизвика всеобщ смях. Дори Коджак яде малко.
Тази нощ прекараха източно от Грийн Ривър, а рано сутринта заваля сняг.
Следобед на двайсет и трети се натъкнаха на дълбока клисура, напряко на пътя. Небето бе облачно през целия ден, беше студено — достатъчно студено да завали силен сняг.
Четиримата застанаха на ръба и впериха погледи надолу. Някъде на север вероятно се е скъсала язовирна стена, или пък през лятото е имало проливни дъждове. Каквато и да беше причината, в пресъхналото от години корито сега течеше пълноводна река. Водите й бяха отнесли част от шосе № 70. Клисурата бе дълбока около петнайсет метра, стръмните й склонове бяха обсипани с камъни. На дъното й се процеждаше вода.
— Господи! — възкликна Ралф. — Някой трябваше да повика пътната служба на щата Юта.
— Вижте тук — посочи Лари към големите, издълбани от вятъра колони и скали. На стотина метра по- надолу се виждаха изкривените предпазни перила, кабели и големи блокове асфалтова настилка. Един отломък стърчеше към небето като апокалиптичен пръст, украсен с бяла осева линия.
Пъхнал ръце в джобовете си, Глен някак замечтано се взираше в каменистия склон. Стю тихо го попита:
— Ще се справиш ли, Глен?
— Естествено.
— Как е артритът ти?
— Можеше да е и по-зле. — Социологът се усмихна пресилено. — Но ако трябва да съм откровен, имало е и по-добри дни.
Нямаха въже, за да се завържат един за друг. Стю се спусна първи. Изпитваше ужас всеки път, когато пръстта се ронеше под краката му. Веднъж замалко не се подхлъзна и не падна. С едната си ръка успя да се хване за каменен издатък и едва се задържа. В този момент Коджак премина покрай него и след миг се озова на дъното, махайки с опашка и весело лаейки към Стю.
— Ах, ти, фукльо — промърмори младият мъж и предпазливо го последва.
— Аз съм следващият — извика Глен, — Този обиди кученцето ми!
— Внимавай, плешивко! Пръстта се свлича.
Глен се спускаше бавно, търсейки опорни точки. Сърцето на Стю се свиваше всеки път, когато забележеше, че пръстта се свлича. Лекият ветрец разрошваше сребристите коси на възрастния човек. Стю си помисли, че когато се запозна с Глен, който рисуваше посредствена картина край пътя за Ню Хемпшир, косата му не бе толкова побеляла.
До последния момент Стю беше сигурен, че Глен ще падне и ще се пребие. Когато се озова до него, той въздъхна облекчено и го потупа по рамото.
— Няма проблеми, Източен Тексас — заяви Глен и се наведе да погали Коджак.
Следващият бе Ралф. Когато достигна на два метра от дъното, той скочи долу и възкликна:
— Господи! Този склон е хлъзгав като да е намазан с гъша мас. Голям майтап ще падне, ако не успеем да се изкачим от другата страна и ни се наложи да извървим осем километра по течението в търсене на по- нисък склон. — Още по-забавно ще стане, ако пътят ни бъде преграден от друг поток.
Лари се спусна на дъното за по-малко от три минути и попита:
— Кой ще се изкачва пръв?
— Защо да не си ти, след като си толкова пъргав? — предложи Глен.
— Прекрасно.
Изкачването му отне значително повече време. На два пъти едва не падна, но накрая се добра догоре и им махна.
— Кой е следващият? — попита Ралф.
