— Аз — каза Глен и се запъти към склона. Стю го хвана за ръката.
— Виж, можем да тръгнем по течението и да открием по-полегат склон, както предложи Ралф.!
— И да изгубим половин ден? Когато бях малък, можах да изкатеря такъв склон за четирийсет секунди без изобщо да ми се ускори пулсът.
— Вече не си малък, Глен.
— Вярно е. Но ми се струва, че някогашното момче е още е живо в мен.
Преди Стю да успее да възрази, Глен започна да се изкачва. Измина една трета от пътя, спря и си почина, сетне отново се заизкачва. След малко се опита да се задържи за буца пръст, която се разпадна и Стю бе абсолютно сигурен, че ще полети надолу.
— По дяволите — прошепна Ралф.
Глен размаха ръце и незнайно как успя да запази равновесие. Изкачи се още шест метра и отново спря да почине, Почти на самия край на склона скалата, на която бе стъпил, поддаде. Той неизбежно щеше да падне, ако на помощ не му се бе притекъл Лари. Младият мъж го хвана за ръката и го издърпа горе.
— Фасулска работа — заяви социологът. Стю облекчено се усмихна.
— Как ти е пулсът, плешивко?
— Според мен е към хиляда — отвърна Глен.
Ралф се заизкачва по склона като флегматичен планински козел, с голяма предпазливост. Когато стигна догоре, дойде ред на Стю.
До момента, в който падна, Стю мислеше, че изкачването ще бъде много по-лесно от слизането. Ала този склон бе покрит с ронлива пръст и скални отломки.
Гърдите му вече бяха на нивото на магистралата, когато неочаквано камъкът, на който бе стъпил с левия си крак, неочаквано изчезна. Усети, че се плъзга надолу. Лари се опита да го хване за ръката, но не успя. Стю се вкопчи в банкета, но той се откъсна и един камък остана в ръцете на младежа. За миг Стю смаяно се взря в него, а през това време скоростта на падането му се увеличи. Захвърли камъка, усещайки се като койота Уили.
„Остава само някой да ми викне «бип-бип», преди да се просна на дъното («бип-бип» — викаше щраусът в анимационния филм, когато койотът за кой ли път биваше смазан от скали).“
Коляното му се удари в нещо и го прониза ужасна болка. Стю напразно се опитваше да намери опорна точка върху хлъзгавия склон. Продължаваше да лети надолу.
Удари се в някаква издадена скала и тялото му се преметна във въздуха. Прелетя още три метра и падна, краката му се извиха под странен ъгъл. Чу как костта му изхрущя. Извика от болка и направи кълбо назад. Устата му се напълни с пръст. Острите камъчета издълбаха кървави следи по страните му и дланите му.
Последните пет метра измина по корем като дете, спускащо се по дървена пързалка. Когато стигна до дъното панталоните му бяха пълни с пръст, а сърцето му биеше лудо в ушите. Кракът му пулсираше от нечовешка болка.
„Счупен е. Но колко сериозно? Съдейки по това, което усещам, сигурно е доста сериозно. На две места, ако не и на повече. И съм изкълчил коляното си.“
Лари се спускаше по склона подтичвайки като пародия на току-що случилото се със Стю. Наведе се над него и му зададе същия въпрос:
— Много ли е сериозно?
Стю се надигна на лакти и го погледна. Лицето му бе пребледняло от шока и изцапано с пръст.
— Предполагам, че след три месеца ще мога да ходя — отвърна той. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Вдигна очи към облачното небе, заплашително размаха юмрук и извика:
— Проклятие!
Ралф и Лари сложиха шина на крака му. Глен извади шишенце с хапчета, които наричаше „моите артритни таблетки“ и му даде една. Стю не знаеше какво съдържат таблетките и Глен отказа да му обясни, но болката в крака премина в пулсиране. Почувства се спокоен, дори безразличен към случилото се. Дойде му наум, че всички живеят назаем и не само защото преживяха супергрипа. Във всеки случай знаеше какво трябва да се направи… и щеше да се погрижи да бъде сторено. Всички тревожно го наблюдаваха, очаквайки какво ще им каже.
Той промълви:
— Не.
— Стю — прошепна Глен, — навярно не разбираш…
— Чудесно разбирам. Казах не. Никакво връщане в Грийн Ривър. Никакви коли. Против правилата на играта е.
— Това не е игра! — извика Лари. — Ще загинеш тук!
— А вие сигурно ще издъхнете в Невада. Така че тръгвайте на път. Остават четири часа до мръкване. Не си струва да ги пропилявате.
— Няма да те оставим — заяви Лари.
— Съжалявам, но ще се наложи. Заповядвам ви.
— Не. Сега аз съм главният. Майка Абигейл каза, че ако с теб се случи нещо…
— … то вие трябва да продължите нататък.
— Не. Не — Лари се обърна към Глен и Ралф, търсейки подкрепа. Те го изгледаха смутено. До тях стоеше Коджак и ги наблюдаваше.
— Чуй ме, Лари — продължи Стю. — Тази експедиция се базира на предположението, че майка Абигейл знае какво говори. Ако се откажем от напътствията й, то всичко ще отиде по дяволите.
— Вярно е — съгласи се Ралф.
— Не, не е вярно, тъпако — сопна се Лари, имитирайки оклахомския диалект на Ралф. — Стю падна не по волята Божия, и даже не по волята на Флаг. Причината бе хлъзгавата почва, това е всичко. Няма да те изоставя, Стю!
— Ще се наложи — промълви Глен.
Лари изумено се огледа, сякаш го бяха предали.
— А аз мислех, че ти е приятел!
— Вярно е. Но сега това няма значение.
Лари истерично се разсмя и слезе няколко крачки по склона.
— Направо си откачил, знаеш ли? — Не, не съм се побъркал. Ние сключихме договор край смъртното ложе на майка Абигейл, съзнавайки, че всеки от нас може да загине. Знаехме какво ни очаква. Трябва да се подчиняваме на условията на договора.
— Но за Бога, аз не съм против. Искам да кажа, че не е необходимо да се връщаме в Грийн Ривър. Можем да намерим микробус, да натоварим Стю и да продължим пътя си…
— Длъжни сме да вървим пеша — обади се Ралф и посочи към ранения. — Той не може да ходи.
— Добре. Прекрасно. Кракът му е счупен. Какво предлагате да сторим? Да го застреляме като кон?
— Лари — започна Стю.
Преди да успее да продължи, Глен хвана Лари за ризата и го придърпа към себе си.
— Кого искаш да спасиш? — Гласът му бе суров. — Стю или себе си? Лари го изгледа, беззвучно движейки устни.
— Всичко е много просто — продължи социологът. — Не можем да останем тук, а той не може да тръгне.
— Отказвам да се съглася с думите ти — прошепна Лари. Лицето му бе пребледняло.
— Това е изпитание — неочаквано се обади Ралф. — Точно така.
— Изпитание за здравия разум! — възкликна Лари.
— Заповядвам ви да продължите пътя си — обади се Стю.
