Но за голямо негово неудоволствие Джули бе изчезнала сред тълпата.
Когато Лойд най-сетне заспа, работата беше свършена и тълпата се разотиде. Върху всяка от платформите стоеше голяма клетка, с отвори от двете страни. Наблизо бяха паркирани четири коли с буксирни куки. Към всяка кука бе прикрепена стоманена верига. Веригите се извиваха в тревната площ пред хотела и всяка завършваше в един от отворите на клетките, като в края й бе прикрепена по една стоманена белезница.
Сутринта на трийсети септември Лари чу как се отваря вратата в дъното на коридора. Разнесе се шум от бързо приближаващи се стъпки. Лари лежеше на нара и
(мислеше? молеше се?)
Всъщност беше едно и също. По-важно бе,че старата рана в душата му най-сетне се бе затворила и той усещаше непознат покой. Почувства, че двете личности, които досега обитаваха тялото му — истинска и измислена — се сляха. Новият Лари сигурно щеше да хареса на майка си. И на Рита Блекмор. На Уейн Стъки нямаше да се налага да му чете лекции. Дори специалистката по хигиена на устната кухина би харесала този Лари.
„Скоро ще умра. И ако има Бог (а започвам да мисля, че има), нека бъде волята му. Ще умрем и по някакъв начин смъртта ни ще сложи край на всичко това.“ Подозираше, че Глен Бейтман е мъртъв. Вчера от съседното крило бяха проехтели изстрели. Точно там бяха отвели Глен. Какво пък, той беше стар и го мъчеше артритът, а онова, което бе намислил Флаг за тази сутрин, едва ли щеше да е особено приятно, Стъпките спряха пред килията.
— Ставай, кучи сине — бодро извика някой. — Ратмен е дошъл за белия ти задник.
Лари вдигна поглед. На вратата на килията стоеше усмихнат чернокож пират с наниз сребърни долари на шията и гола сабя в ръката. Зад гърба му надничаше очилатият счетоводител.
— Какво има? — попита Лари.
— Скъпи — изфъфли пиратът, — това е краят. Истинският край.
— Добре — отвърна младият мъж и стана от нара. Бърлсон трескаво забърбори и Лари забеляза, че е изплашен.
— Искам да знаете, че идеята не е моя.
— Доколкото разбирам, не сте виновни за нищо от онова, което се случва тук — каза Лари. — Кого убиха вчера?
— Бейтман — отвърна Бърлсон, свеждайки поглед. — При опит за бягство.
— При опит за бягство — промърмори младият мъж и се разсмя. Негърът също избухна в смях.
Вратата на килията се отвори и Бърлсон влезе. Носеше белезници. Лари не оказа никаква съпротива, само протегна ръце.
— При опит за бягство — повтори той. — Някой ден и вас ще ви застрелят при опит за бягство. — Погледна към „пирата“.
— И теб също, Рати. При опит за бягство. — Отново се засмя, но този път негърът не се присъедини, а мрачно изгледа Лари и вдигна сабята си.
— Я стига, глупако! — смъмри го Бърлсон. Тримата излязоха от килията; счетоводителят вървеше отпред, следван от Лари и Ратмен. Когато напуснаха крилото, към тях се присъединиха още петима души. Един от тях бе Ралф, също с белезници.
— Ей, Лари — тъжно каза той. — Чу ли? Казаха ли ти?
— Да.
— Мръсници! Скоро ще им видим сметката, нали?
— Да.
— Затваряй си устата! — изрева един от мъжете. — На вас ви дойде краят. Сега ще видите какво ви чака. Голямо развлечение.
— Ами, вашият край наближава — настоя Ралф. — Нима не го знаете? Нима не го усещате?
Негърът го блъсна и той едва не падна, после изкрещя:
— Млъквай! Ратмен повече не желае да слуша глупавите ти брътвежи!
— Колко си пребледнял, Рати — засмя се Лари. Чернокожият отново размаха сабята си, но жестът му не бе заплашителен. Подобно на всички останали, Ратмен изглеждаше изплашен. Във въздуха сякаш витаеше предчувствието за страшно и необратимо събитие.
В обления от слънце двор стоеше камионетка с надпис „Затвор на Лас Вегас“. Натикаха двамата затворници вътре вратата след тях се затръшна, моторът заработи и камионетката потегли. Лари и Ралф седяха на твърдите седалки, ръцете им, оковани с белезници, висяха между колената им.
Ралф промълви:
— Чух, че целият Вегас ще се събере там. Мислиш ли, че ще ни разпънат, Лари?
— Вероятно. — Той погледна към едрия мъж. Ралф бе нахлупил шапката на главата си, перото й бе проскубано, но продължаваше да стърчи наперено. — Страх ли те е, Ралф?
— Ужасно. Не мога да понасям болки. Дори се страхувах да ми бият инжекция. Имам предчувствието, че ни очакват адски мъки, но не мога да разбера какво цели Флаг. Засега виждам, че ни използва, за да организира голям спектакъл. Затова ли дойдохме чак дотук?
— Не знам.
Лари също бе изплашен, но дълбоко в душата си изпитваше необяснимо спокойствие. Бе сигурен, че всичко ще завърши добре.
— Не се страхувам от злото — промърмори той. Затвори очи и си спомни Луси. И майка си. После пред очите му се заредиха несвързани помежду си картини. Как става рано в зимните утрини, за да отиде на училище. Как веднъж повърна в черквата. Как на деветгодишна възраст с Руди намират порнографско списание на улицата и го разглеждат от кора до кора. Как гледа по телевизията бейзболния шампионат на САЩ заедно с Ивон Ветерлен.
Не искаше да умира, боеше се от смъртта, но бе длъжен да се примири с нея, доколкото беше възможно. В края на краищата, изборът не бе направен от него и беше започнал да вярва, че смъртта е… чакалня, гримьорна, където очакваш да започне спектакълът.
Камионетката спря и вратата се отвори. Вътре нахлу ярка слънчева светлина. Ратмен и Бърлсон се качиха при затворниците. През отворената врата се дочу приглушено бучене, което накара Ралф да наклони глава и да се вслуша. Но Лари знаеше какво означава това.
През 1986 с неговата група свириха пред най-многобройната публика през живота си — бяха загряваща група на Ван Хален. И звукът, долитащ до тях, преди да излязат на сцената, бе съвсем същият. Когато излезе от камионетката, той бе подготвен, какво го очаква. Изражението му не се промени, но Ралф ахна от изумление.
Стояха на моравата пред гигантски хотел. Пред входа се извисяваха две златни пирамиди. На тревата бяха спрели два камиона-платформи. Върху тях имаше клетки, изработени от метални тръби.
Докъдето стигаше.погледът, се виждаха тълпи от хора.
Бяха заобиколили поляната в неправилна окръжност. Бяха се струпали на паркинга пред казиното, по стъпалата на главния вход. Някои младежи бяха вдигнали приятелките си на раменете си, за да виждат по- добре. Разговорите на хората се сливаха в приглушено мърморене, напомнящо застрашителното ръмжене на опасен хищник.
Лари огледа насъбралото се множество и всеки човек, към когото устремеше погледа си, извръщаше очи. Стори му се, че по лицата на хората е застинал израз на обреченост. И все пак бяха тук, жадни да наблюдават смъртта на двама събратя.
Хората на Флаг ги заблъскаха към клетките и едва тогава Лари забеляза колите с буксири и вериги. Но пръв отгатна предназначението им Ралф. В края на краищата цял живот си бе имал работа с техника.
— Лари — прошепна той. — Канят се да ни разкъсат на парчета.
— Хайде, по-бързо — извика негърът, лъхайки на чесън в лицето му. — Хайде, кучи сине. Сега ще се позабавлявате с приятелчето ти.
Лари се качи на платформата.
