— Съблечи си ризата, сладурче.
Лари се подчини и утринният прохладен ветрец поглади кожата му. Ралф също свали своята. Тълпата зашепна. След дългия, изтощителен поход, двамата бяха само кожа и кости.
— Влизай в клетката, бял задник.
Сега заповедите започна да дава Бари Дорган. Спираше тук-там, проверявайки всичко ли е в изправност. На лицето му бе изписано отвращение.
Четиримата шофьори влязоха в колите и запалиха моторите. Ралф сграбчи една от белезниците и я метна през отворя в клетката. Уцели Пол Бърлсон по главата и сред тълпата се понесе нервен смях.
Дорган извика:
— Не трябваше да го правиш, човече. Сега ще се наложи да изпратя няколко души да те усмирят.
— Остави ги да си вършат работата — обърна се Лари към Ралф. Сетне се втренчи в Бари Дорган. — Ей, Бари, на това ли са те учили в полицията на Санта Моника?
В тълпата отново се разнесе смях.
— Брутално отношение към арестуваните — извика някакъв смелчак. Дорган се изчерви, но не каза нищо. Придърпа веригите по-близо до клетката на Лари и младият мъж се изхрачи върху тях, плю, учудвайки се, че му е останала достатъчно слюнка. Раздадоха се одобрителни възгласи и Лари си каза: „Може би затова сме изпратени тук — да ги накараме да се разбунтуват…“
Но в сърцето си не вярваше на това. Лицата наоколо бяха твърде бледи и уплашени. Одобрителните възгласи на хората, прикрити зад съгражданите си, бяха безсмислени, сякаш протестираха разгневени деца. Все пак бе очевидно, че са недоволни и че в душите им е посято семето на съмнението. Ала Флаг бе предвидил това. Недоволните щяха да се измъкнат тайно посреднощ, и да заминат незнайно къде. А той щеше да им позволи да го сторят, тъй като съзнаваше, че трябва да запази най-преданите си хора, като Бърлсон и Дорган. С бегълците и неверниците ще се справи по-късно. Тук никога нямаше да избухне въстание.
Дорган, Ратмен и още един човек последваха Лари до клетката. Негърът държеше предварително прикрепените към веригата белезници.
— Дай си ръцете — нареди Дорган.
— Удивително нещо са законът и редът, нали Бари?
— Протегни ръце, дяволите да те вземат!
— Май ти призля, Бари. Как е сърчицето ти напоследък — подскача ли?
— За последен път ти казвам, приятелче. Пъхни ръцете си през отворите.
Дари се подчини. Белезниците се плъзнаха на китките му и щракнаха. Всички излязоха от клетката и затвориха вратата.
— Хора, добре знаете, че с нас постъпват несправедливо! — извика Лари и гласът му, школуван от дългите години пеене, се понесе над тълпата с удивителна сила. — Не очаквам да попречите на това, но искам да го запомните! Убиват ни, защото Флаг се бои от нас! Бои се от нас и от всички хора, които сме изпратили тук! — Тълпата заропта. — Запомнете как умираме! И знайте, че следващия път същото може се случи с вас!
Отново глух ропот се понесе наоколо, после се възцари тишина.
— Лари! — извика Ралф.
По стълбите на Гранд Хотел слизаха Рандал Флаг и Лойд Хенрайд. Флаг носеше джинси и риза на карета, джинсово яке с две значки на реверите и оръфани каубойски ботуши. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на токовете му… като сякаш отброяваха последните секунди от живота на осъдените. Той се усмихна.
Лари се втренчи в него. Флаг спря между клетките и вдигна поглед. В усмивката му имаше някакво мрачно очарование. Напълно се владееше и Лари неочаквано осъзна, че това е неговият звезден миг, смисълът на целия му живот. Флаг се обърна към насъбралото се множество. — Лойд — промълви той и Лойд, който изглеждаше уплашен и болнав, му подаде някакъв свитък.
Зловещият човек го разгърна и заговори. Гласът му бе дълбок и звучен и се носеше сред мъртвешката тишина като сребриста вълничка върху тъмно езеро. — Знайте, че аз, Рандал Флаг, поставям подписа си под този документ на трийсети септември 1990 година, или още така наречената Година първа след епидемията.
— Името ти не е Флаг! — провикна се Ралф. Хората изумено зашепнаха. — Защо не им кажеш истинското си име?
Флаг невъзмутимо продължи:
— Знайте, че тези хора, Лари Ъндърууд и Ралф Брентнър, са шпиони, дошли в Лас Вегас с подривни намерения. Промъкнаха се сред нас с измама и под прикритието на мрака…
— Ама, че нахалство — прекъсна го Лари, — сигурно си забравил, че вървяхме по шосе № 70 посред бял ден. — Той извиси глас. — Арестуваха ни на обяд на магистралата — това ли наричате „промъкване под прикритието на мрака“?
Флаг търпеливо изчака отново да настъпи тишина, сякаш смяташе, че трябва да даде възможност на Лари и Ралф да отговорят на предявените обвинения.., което впрочем нямаше никакво значение.
После продължи:
— Съучастниците на тези двамата са отговорни за взривяването на хеликоптерите в Индиан Спрингс и следователно за гибелта на Карл Хоу, Били Джеймисън и Клиф Бенсон. Обвинявам ги в убийство.
Погледът на Лари се — прикова върху лицето на човека, застанал на първия ред. Това бе Стан Бейли, ръководител на изпитанията в Индиан Спрингс. Лари не знаеше това, но забеляза недоумението му, когато се обърна и промълви на съседа си нещо странно като „Боклукчията“…
— Съучастниците им изпратиха шпиони при нас, с които успяхме да се справим. Осъждам тези двамата на смърт чрез разкъсване. Дълг на всекиго от вас е да присъства на това наказание, за да го запомни и да разкаже на другите какво е видял днес.
Флаг отново се усмихна, опитвайки се да си придаде загрижен и състрадателен вид, но въпреки усилията си, приличаше досущ на озъбена акула.
— Майките с деца са свободни.
Обърна се към колите, чийто мотори работеха. В този момент измежду струпаните хора внезапно изскочи някакъв човек. Беше смъртно бледен, така че тенът на лицето му не се различаваше от бялата му готварска престилка. Флаг подаде свитъка на Лойд. Когато Уитни подскочи пред всички, ръцете на Лойд потръпнаха конвулсивно и свитъкът се скъса.
— Чуйте, хора! — извика Уитни.
Насъбралите се смутено замърмориха. Уитни целият трепереше като паралитик и непрекъснато кимаше към Флаг, който го наблюдаваше с кръвожадна усмивка. Дорган понечи да се нахвърли върху готвача, но Флаг го спря.
— Това е несправедливо! — изкрещя Уитни. — Знаете, че е несправедливо!
Възцари се мъртвешка тишина, като че всички присъстващи се бяха вкаменили, Адамовата ябълка на Уитни подскачаше като маймуна на клон.
— Някога бяхме американци! — продължи той. — Американците не постъпват така. Аз съм само един готвач, но знам, че американците не биха постъпили така, не биха се подчинявали на някакъв си кръвожаден малоумник с каубойски ботуши….
Всички възкликнаха от ужас. Лари и Ралф си размениха удивени погледи.
— Точно такъв е! — настояваше Уитни. По лицето му се стичаха капки пот, подобни на сълзи. — И вие ще гледате преспокойно как тези двама души ще бъдат разкъсани? И смятате, че това е подходящо начало на нов живот? Смятате, че е справедливо? Казвам ви, ще сънувате кошмари, докато сте живи!
Хората замърмориха в знак на съгласие.
— Длъжни сме да спрем всичко това — продължи Уитни. — Трябва добре да обмислим това, което… което…
— Уитни! — раздаде се глас, мек като коприна и толкова тих, че едва се чуваше, но все пак достатъчно силен, за да накара готвача моментално да млъкне. Той се обърна към Флаг и устните му безмълвно се раздвижиха, очите му се изцъклиха. Потта обливаше лицето му.
— Уитни, трябваше да си мълчиш. — Гласът бе тих, но всеки го чуваше отчетливо. — Щях да те пусна…
