пък и за какво си ми?
Готвачът се опита да проговори, но от устата му не излезе нито звук.
— Ела тук.
— Не — прошепна Уитни, но краката му се раздвижиха, сякаш по собствена воля. Черните му мокасини се плъзгаха върху тревата, когато като призрак се отправи към господаря си.
— Знаех плановете ти — каза Флаг. — Знаех какво се готвиш да направиш. Дори по-рано от самия теб. Й щях да ти позволя да си отидеш, за да се върнеш след година, може би след десет. Ала ти пропусна шанса си.
За последен път Уитни успя да си възвърне дар слово и думите се изтръгнаха от гърлото му като задавен вик:
— Ти не си човек! Ти… ти си дявол!
С показалеца на лявата си ръка Флаг почти докосна брадичката му.
— Да, прав си — промълви той, така че никой, освен Лойд и Лари не го чу. — Аз съм дявол.
От пръста му изскочи кълбо син огън, не по-голямо от топката за пинг-понг, с която Лио непрекъснато си играеше. Разнесе се пращене. Хората в един глас възкликнаха и звукът напомняше фучене на есенен вятър.
Уитни извика, но не помръдна от мястото си. Огненото кълбо докосна брадичката му. Внезапно във въздуха се разнесе отвратителният мирис на изгоряло месо. Синкавото кълбо премина през устните му и викът на Уитни заглъхна Сетне се плъзна по бузата му, изгаряйки плътта до костта.
То затвори очите на Уитни и застина над челото му. Лари чу как Ралф безспирно повтаря като заклинание една и съща фраза, и му заприглася:
— Не се страхувам от злото… не се страхувам от злото…
Огненото кълбо се издигна и във въздуха се разнесе миризмата на изгорели коси. Сетне то се плъзна към тила на Уитни, оставяйки след себе си гротескна плешивина. Готвачът залитна и се строполи на земята с лицето надолу, за щастие на наблюдаващите го хора, от гърдите на които се изтръгна продължително „Ааааах“, все едно се възхищаваха на фойерверките по случай Четвърти юли. Огненото кълбо увисна във въздуха. Сега бе увеличило размерите си и бе толкова ярко, че беше невъзможно да се гледа в него. Флаг посочи към насъбралите се хора и то бавно полетя към тях. Стоящите на първия ред ужасено отстъпиха назад. Флаг гръмогласно запита:
— Има ли сред вас още някой който не е съгласен с присъдата ми? Ако е така, нека говори!
Никой не се обади.
Флаг изглеждаше доволен.
— Тогава позволете…
Неочаквано хората заобръщаха глави, започнаха да възклицават изненадано, сетне нададоха рев. Флаг остана като прикован. Хората се развикаха и въпреки че не се разбираше нито дума, по тона им личеше, че са смаяни.
Лари долови шума на електромотор, както и странното име, което бе чул преди малко:
— Боклук… клук… Боклук… Боклукчията… — Някой си пробиваше път през тълпата, сякаш в отговор на предизвикателството на зловещия човек.
Флаг почувства как в сърцето му се прокрадва ужас. Ужас от неизвестното и неочакваното. Беше предвидил всичко, дори глупавата спонтанна реч на Уитни. Хората — неговите хора — се отдръпваха, за да дадат път някому. Раздаде се писък, вледеняващ душата. Някакъв човек не издържа и побягна. Последва го друг. Накрая цялата тълпа се разбяга.
— Стойте! — гръмогласно извика, но никой не му обърна внимание. Тълпата се бе превърнала в ураган, който не можеше да бъде спрян дори от него. Обзе го безсилна ярост. В последния момент всичко се бе объркало, както се случи със съдията в Орегон, с онази жена, която преряза гърлото си със счупено стъкло и с Надин… падащата в бездната Надин… Хората се разбягаха във всички посоки, съзрели закъснелия гост; появил се като мрачно привидение от книга на ужасите. Навярно бяха видели в озъбеното му лице окончателното възмездие. Бяха видели какво им бе донесъл завърналият се блуден син.
Когато се разпръснаха, видя го и Рандал Флаг, а заедно с него Лари, Ралф и застиналият от ужас Лойд Хенрайд, който все още стискаше разкъсания свитък.
Това бе Доналд Мървин Елбърт, известен още като Боклукчията или Траш.
Седеше зад волана на голям електрокар, чийто акумулатор очевидно бе почти изчерпан. Електрокарът бучеше, жужеше и потръпваше. Траш подскачаше на седалката като полудяла парцалена кукла.
Явно страдаше от лъчева болест, навлязла в последния си стадий. Косата му беше окапала, ръцете му бяха покрити с кървави язви. Лицето му представляваше червен кратер, в центъра на който проблясваше бледосиньо око. Зъбите и ноктите му бяха опадали. Клепачите му почти липсваха. Изглеждаше така, сякаш е дошъл с електрокара си от бездните на ада.
Вцепенен от ужас, Флаг го наблюдаваше безмълвно. Вече не се усмихваше, беше блед като платно. Внезапно лицето му стана прозрачно като стъкло, Боклукчията екзалтирано се провикна:
— Донесох… донесох ти огън… моля те… прости ми…
Пръв реагира Лойд. Направи крачка напред, после още една и дрезгаво произнесе:
— Траш… момчето ми…
Единственото око се завъртя към него.
— Лойд? Ти ли си?
— Да, аз съм. — Лойд трепереше, също като Уитни преди няколко минути. — Ей, какво си ни донесъл, да не е….?
— Това е голямата работа — щастливо заяви Траш. — Атомна бомба. — Започна да се поклаща на седалката като новоприобщен на евенгелистко събрание. — Атомна бомба, голяма работа, голям огън!
— Махни я, Траш — прошепна Лойд. — Опасно е… махни я…
— Накарай го да я махне оттук — изстена Флаг и пребледня още повече. — Нека я откара обратно. Нека…
В единственото око на Боклукчията се появи изненада.
— Къде е той? — попита Траш, гласът му се извиси в агонизиращ вой.
— Къде е той? Няма ли го вече? Къде е той? Какво му сторихте?
Лойд направи още едно усилие.
— Траш, трябва незабавно да махнеш това нещо. Ти…
Неочаквано Ралф изкрещя:
— Лари! Лари! Божията ръка! — Лицето му бе озарено от безумна радост. Очите му сияеха. Посочваше към небето.
Лари вдигна глава. Видя електрическото кълбо, излязло от пръста на Флаг, което бе станало огромно, и бавно, с подскоци, се придвижваше към Траш, изпускайки искри, подобни на влакна. Лари смътно усети, че въздухът е зареден с енергия до такава степен, че всички косми по тялото му са настръхнали.
Кълбото в небето действително приличаше на ръка!
— Не! — изстена Флаг.
Лари погледна към него… но той бе изчезнал. На неговото място се виждаше някакво безформено чудовище с огромни жълти очи, прорязани от тесни котешки зеници.
Сетне и то изчезна.
Лари видя висящите във въздуха дрехи на Флаг — яке, джинси, ботуши — които за части от секундата запазиха формата на тялото му, после паднаха на земята.
Синкавото кълбо се насочи към електрокара, с който Траш като по чудо бе успял да докара атомната бомба чак до Лас Вегас. Повръщаше кръв, косата му падаше, плюеше зъбите си, докато лъчевата болест проникваше все по-дълбоко в него, но не се бе поколебал нито за миг да поднесе своя най-голям подарък на господаря си.
Кълбото синкав огън сякаш бе привлечено към задната част на електрокара, като че любопитно да разбере какво има там.
