— Мамка ти, ще ни погубиш всичките! — извика Лойд. Хвана се за главата и падна на колене.
„Слава Богу! — помисли си Лари. — Не се страхувам от злото, не се…“
Бяла светлина изпълни смълчания свят. И праведни и грешници бяха погълнати от свещения огън.
74.
Стю се събуди от неспокойния си сън на разсъмване. Трепереше и дори свилият се до него Коджак не можеше да го стопли. Небето над него сякаш се бе изцъклило от студ,
Макар да го побиваха тръпки, Стю гореше. Имаше висока температура.
— Болен съм — промърмори той и Коджак вдигна поглед към него. Размаха опашка изтича към храсталаците. Върна се с клон в зъбите и го пусна в краката на Стю.
— Казах „болен“, не „огън“ — промълви Стю, — но все пак не е зле да ми донесеш още малко клони.
Запали огън и седна до него, но не престана да трепери. По лицето му се стичаше пот. Каква ирония. Беше пипнал супергрипа или нещо подобно на него. Разболя се два дни, след като се раздели с Глен, Лари и Ралф. След още два дни грипът щеше да го довърши. Състоянието му постепенно се влошаваше и тази сутрин се бе почувствал наистина много зле.
В джобовете си откри парче молив, бележник (необходими принадлежности за длъжността, която заемаше в организационния комитет на Свободната зона и която сега му се струваше толкова глупава) и ключодържател. Дълго време гледа учудено ключодържателя, изпитвайки силна тъга и носталгия. На него бяха закачени ключът от апартамента му, друг от колата му (ръждясал додж, модел ’77), която навярно все още бе паркирана зад дома му на Томсън стрийт в Арнет.
Към ключодържателя бе прикрепено картонче. На него пишеше: „Стю Редман, Томсън стрийт 1 31, тел. (713) 555-683“. Свали ключовете от ключодържателя, сложи ги замислено на дланта си, след това ги хвърли. Откъсна страница от бележника си и най-отгоре написа: „Скъпа Франи“.
Разказа й всичко, случило се до момента, в който си бе счупил крака. Написа й, че се надява да се видят отново, но се съмнява, че му е съдено. Единствената му надежда бе Коджак да намери пътя към Свободната зона. Избърса разсеяно сълзите от лицето си и написа, че я обича. „Знам, че ще скърбиш за мен, но трябва да преодолееш тъгата, да се грижиш за бебето и да свикнеш с мисълта, че вече ме няма. Това е най- важното.“
Въздъхна, сгъна листа и го пъхна в найлоновото калъфче, където преди бе стояло картончето с адреса му. Сетне прикрепи ключодържателя към нашийника на Коджак. Потупа го по гърба и прошепна:
— Добро куче. Искаш ли да се разходиш? Може би ще хванеш някой заек?
Коджак се втурна нагоре по склона, където Стю бе счупил, крака си, и изчезна. Младият мъж го наблюдаваше едновременно развеселен и натъжен. Сетне вдигна металната кутия от севънъп, която Коджак му бе донесъл вчера вместо сух клон. Беше я напълнил с вода от рова и сега калта се бе утаила на дъното. Вкусът и бе отвратителен, но както би казала майка му, по-добре отвратителна, отколкото никаква. Пи бавно, постепенно утолявайки жаждата си. Когато преглъщаше, гърлото го болеше.
— Животът е отвратителен — промърмори той и после се изсмя на себе си. Опипа подутините на шията си, сетне легна и се унесе.
Събуди се след около час, заровил пръсти в песъчливата почва. Какво беше това? Може би е имал кошмар. В такъв случай навярно все още сънува. Земята под него се движеше.
Земетресение?
За миг си помисли, че е изпаднал в делириум от високата температура. Но като се огледа, видя, че пръста потъва на пластове. По склона се търкаляха камъчета. Раздаде се далечен глух тътен, сякаш ушите му заглъхнаха. Миг след това дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил в гърдите.
— Коджак! — панически извика той. Звукът го бе изплашил — сякаш Бог бе ударил с крак някъде наблизо в пустинята. Коджак дотича по склона, скимтейки и виейки. Когато го погали по гърба, Стю усети, че кучето трепери. Трябваше да провери какво става! Неочаквано изпита увереност, че онова, което бе писано да се случи, се случваше точно в този момент.
— Ще се изкача догоре, приятел — промърмори той. Запълзя към източния склон, който бе малко по- стръмен, но по него имаше повече храсти, за които да се хване. През последните три дни си казваше, че сигурно може да го изкачи, но просто нямаше стимул.
В подножието бе на завет и имаше вода, но сега се налагаше да изпълзи от падината и да види какво става.
Повлече счупения си крак като стик за голф, повдигна се на ръце и погледна нагоре. Разстоянието до върха му се стори безкрайно.
— Няма да успея, приятел — обърна се той към Коджак, но все пак, помагайки си с двете си ръце и лявото коляно запълзя нагоре. Успя да измине около три метра, после се плъзна надолу, тъй като не успя да намери опора.
— Не, няма да стане — задъхано прошепна той.
След десет минути почивка отново запълзя нагоре и успя да измине нови три метра. Коджак го следваше и несъмнено се чудеше защо този идиот лази нагоре, изоставяйки водата и огъня в подножието на склона.
„Топло ми е. Направо изгарям“ — помисли си младият мъж. Навярно отново бе вдигнал температура, макар вече да не го тресеше. Лицето му бе обляно в пот. Кичури влажна и сплъстена коса влизаха в очите му.
„Господи, имам чувството че ще изгоря жив!“
Погледът му се спря на Коджак. След миг осъзна какво вижда. Кучето дишаше тежко, с изплезен език. Следователно горещината, която усещаше, не бе предизвикана само от високата му температура.
Отново запълзя и страхът му даде сили. Изминаха час, два. Бореше се за всеки метър, за всеки сантиметър. Към обяд до върха му оставаха три метра, но на това място склонът бе гладък и стръмен.
— Не мога да мръдна оттук — промърмори Стю. — Какво да правя? Тялото му бавно започна да се плъзга надолу.
— Коджак?! — изкрещя той отчаяно, без да очаква помощ. Но неочаквано Коджак се озова до него. Стю слепешката се вкопчи в шията му, не разчитайки на спасение, а просто да се хване за нещо, както давещият се хваща за сламка. Кучето не го отхвърли, а заби лапи в пръстта. За миг двамата се вкамениха — същинска жива скулптура. Сетне кучето се заизкачва, изпод лапите му полетяха камъчета и Стю затвори очи.
Коджак го дърпаше нагоре, пъхтейки като локомотив. Младият мъж се осмели да погледне и установи, че са почти на върха на склона — кучето бе навело глава и упорито местеше лапи. С отчаян вик Стю пусна шията му и се хвана за стърчащо парче асфалт. То се изплъзна от ръцете му и той се хвана за друго. Два нокътя му се обелиха като мокри лепенки и Стю изкрещя от непоносимата, пареща болка.
Отново запълзя нагоре, избутвайки се със здравия си крак и накрая — кой знае как — се озова задъхан на шосе № 70, където се просна и затвори очи.
Коджак стоеше до него, скимтеше и лижеше лицето му. Стю предпазливо седна и се загледа на запад. Взира се дълго в тази посока, забравил за горещината, която, както преди заливаше лицето му с топли вълни.
— О, Боже — изрече накрая той с тих треперещ глас. — Погледни, Коджак. Лари, Глен. Мъртви са. Господи, свършено е с всичко!
На хоризонта се издигаше облак във формата на гъба, наподобяващ свит юмрук в края на дълга, прашна ръка.
Облакът постепенно започваше да се разсейва. Беше обагрен в оранжево-червено, сякаш слънцето бе решило да залезе малко след пладне.
Внезапно осъзна, че всички във Вегас са мъртви. Някой бе натиснал копчето и атомната бомба беше избухнала… навярно е била с огромен заряд, съдейки по големината на облака и отделената топлина.
