Възможно е да са се взривили няколко бомби. А Глен, Лари и Ралф, дори да не бяха стигнали до града, са се оказали прекалено близо до експлозията и навярно са били изпечени живи. Зад него Коджак тъжно заскимтя.
„Радиоактивни частици. Накъде ли ще задуха вятърът?“ Но какво значение има това?
Спомни си писмото, което бе започнал да съчинява. Непременно трябва да го допише, да разкаже на Фран за случилото се. Ако вятърът задуха на изток, в Свободната зона могат да възникнат проблеми… хората там непременно трябваше да научат, че Лас Вегас, крепостта на зловещия човек, вече не съществуваше. Хората се бяха изпарили заедно със смъртоносните си играчки, които само чакаха някой да ги докосне. Непременно трябваше да обясни всичко това. Но не в момента. Беше смъртно уморен. Изкачването го бе изтощило, а гледката на разсейващия се облак го бе довършила. Не изпитваше никаква радост, само безразличие и умора. Легна на асфалта и преди да заспи, последната му мисъл беше: „Колко мегатона?“ Не вярваше, че някога ще научи, пък и хич не го беше грижа.
Събуди се след шест. Облакът във форма на гъба бе изчезнал, но небето на запад бе розово-червено, като рана от изгаряне. Стю запълзя към бялата линия по средата на шосето, сетне отново легна изтощен. Целият трепереше. Докосна челото си и реши, че сигурно има температура над четирийсет градуса.
Привечер Коджак се появи със заек между зъбите. Остави го пред краката на Стю и размаха опашка, очаквайки похвала
— Добро куче — уморено каза младият мъж.
Коджак размаха още по-силно опашка, сякаш искаше да каже: „Прав си“. Ала продължаваше очаквателно да го наблюдава. Явно ритуалът не бе довършен. Стю се опита да си спомни какво още трябва да направи. Мозъкът му работеше бавно; докато бе спал, някой изглежда бе сипал меласа в „скоростната му кутия“.
— Добро куче — повтори той и погледна към заека. Тогава си спомни, въпреки че нямаше представа дали му е останал кибрит.
— Донеси, Коджак! — извика, по-скоро да достави удоволствие на кучето. То се втурна на някъде и се върна с голямо парче дърво.
Стю намери кибрита си, но вятърът се бе засилил, а ръцете му трепереха. Отне му доста време, докато запали огъня. Подпалките се разгоряха едва когато драсна десета клечка. Оставаха му още осем. Опече заека, даде на Коджак неговата половина, но откри, че не е гладен. Хвърли на кучето остатъка от порцията си, ала то само погледна месото, сетне тревожно заскимтя.
— Хайде, момче. Не мога да го изям.
Докато се хранеше, Стю го наблюдаваше и целият трепереше. Двете одеяла бяха останали долу, в падината.
Слънцето залезе и небето на запад се обагри с невероятни цветове Бе най-красивият залез, който Стю бе виждал… и може би най-смъртоносният. Спомни си как в някакъв кинопреглед ентусиазирано се описваха прекрасните залези след провеждане на ядрени опити.
Внезапно бе изтръгнат от мислите си от появата на Коджак, стиснал между зъбите си едното одеяло.
— Хей — възкликна Стю и го прегърна. — Ти си страшно куче, знаеш ли?
Коджак помаха с опашка да покаже, че знае.
Младият мъж се загърна с одеялото и се доближи до огъня. Кучето легна до него и скоро двамата заспаха. Но сънят на Стю бе неспокоен. Той бълнуваше. Някъде след полунощ събуди Коджак с виковете си.
— Хап! Изключи помпите! Той идва. Черният човек идва за теб! Изключи помпите! Той е в старата кола зад теб!
Коджак заскимтя тревожно. Човекът бе болен. Подушваше миризмата на болест, смесена с нова, някакъв страшен дъх. Така миришеха зайците, когато се нахвърляше върху тях, също и вълкът, който изкорми край дома на майка Абигейл. Така миришеха градовете, през които бяха преминавали. Ако можеше да я прогони, би го направил, но този път тя беше вътре в човека. Той поемаше чист въздух и издишваше миризмата на приближаваща смърт, и Коджак не можеше да направи нищо, освен да чака. Отново изскимтя и заспа.
Когато Стю се събуди следващата сутрин, температурата му беше още по-висока. Жлезите му се бяха подули до размера на топки за голф. Чувстваше очите си като нагорещени топчета за игра. „Умирам… да, очевидно умирам.“
Повика Коджак и извади писмото от пластмасовото калъфче, преназначено за адреса на притежателя на кучето. С ясни печатни букви описа видяното предишния ден и върна писмото на предишното му място. После отново легна и заспа. Когато отвори очи, вече падаше мрак, а небето на запад пламтеше в невероятни багри. А Коджак му беше донесъл лалугер за вечеря.
— Само това ли успя да хванеш? — Кучето помаха с опашка и засрамено наведе глава. Стю изпече лалугера, раздели го и изяде своята порция. Вкусът бе отвратителен, след това получи стомашни спазми. — Когато умра, искам да се върнеш в Боулдър — обърна се той към кучето. — Ще се върнеш и ще откриеш Франи. Разбра ли?
Коджак леко помаха с опашка, сякаш се съмняваше, че господарят му говори разумно.
След час Стю отново усети жестоки болки в стомаха. Едва успя да се повдигне на лакът, за да не се изцапа, сетне повърна своя дял от лалугера.
— По дяволите! — промърмори отпаднало и задряма.
Събуди се призори и се повдигна на лакти, главата му бучеше от високата температура. Забеляза, че огънят е угаснал, но не се притесни. И без това изгаряше отвътре.
Беше го събудил някакъв шум, долитащ от тъмнина. Посипаха се камъчета. Сигурно Коджак се бе изкачил по склона…
Но кучето лежеше до него и спеше.
Точно когато го погледна, Коджак се събуди. Скочи на крака и силно заръмжа.
Отново се дочу шум от падащи камъчета. Някой — нещо се приближаваше към него.
Стю седна и си помисли: „Това е Той. По някакъв начин се е спасил. А сега е тук и се готви да ме убие, преди това да стори грипът.“
Коджак заръмжа още по-силно и настръхна. Стю чу нечие тежко дишане. После настъпи тишина. Младият мъж изтри с ръка потта от челото си. След миг от рова се надигна черен силует и засенчи звездите.
Коджак предпазливо пристъпи напред, без да престава да ръмжи.
— Хей — произнесе познат глас. — Хей, та това е Коджак!
Ръмженето спря. Коджак радостно се хвърли върху непознатия, като бясно въртеше опашка.
— Не! — извика Стю. — Това е капан! Коджак…!
Ала кучето вече подскачаше около човека, който най-после излезе на шосето. Нещо в него се стори странно познато на Стю, който облиза устни и се подготви да се отбранява.
— Кой е там? — извика той. Сянката спря, сетне заговори:
— Ами, аз съм Том Кълън, Бога ми. А ти кой си?
— Стю — отвърна младият мъж и му се стори, че собственият му глас идва някъде отдалеч. — Здравей Том, радвам се да те видя.
Но не го видя, защото загуби съзнание.
Съвзе се около десет сутринта на втори октомври, макар че нито той, нито спътникът му знаеха точната дата.
Том бе запалил голям огън и бе завил Стю с одеяло и със своя спален чувал. Сега седеше до огъня и печеше заек. Щастлив, Коджак лежеше на земята между тях.
— Том — повика го Стю.
Слабоумният се приближи и Стю видя, че си е пуснал брада. Почти не приличаше на човека, напуснал Боулдър преди пет седмици. Сините му очи радостно проблясваха.
