Имам чувството, че ще се забъркате в голяма каша. Приемам.
— Разбрано. Край.
Тук Ричард Бърли, шефът на охраната на кампуса. Обръщам се към командира на военния отряд, разположен в южната част на кампуса. Повтарям: говори шефът на охраната Ричард Бърли. Зная, че подслушвате разговорите ни, затова ми спестете шибаните преструвки и се обадете. Приемам.
— Тук армейски полковник Албърт Филипс. Слушаме ви, Бърли. Край.
— База, тук кола 16. Младежите се събират пред паметника на жертвите от войната. Струва ми се, че възнамеряват да нападнат войниците. Тази работа не ми харесва. Приемам.
— Тук Бърли, полковник Филипс. Моля съобщете какви са намеренията ви. Приемам.
— Наредено ми е да не допусна излизане от кампуса и възнамерявам да изпълня заповедта. Ако тези хора са демонстранти, няма да пострадат. Но ако възнамеряват да нарушат карантината, не гарантирам за сигурността им.
— Да не би да искате да кажете, че…
— Точно така, Бърли. Край.
— Филипс! Филипс! По дяволите, отговорете! Това не са ви някакви комунистически партизани, а просто младежи! Американски младежи! Не са въоръжени, нито…
— Кола 13 вика базата. Хлапетата вървят право към войниците, капитане. Размахват плакатите. Пеят песента, дето я изпълняваше онази мадама Бейз. О, по дяволите! Струва ми се, че започват да хвърлят камъни! А войниците… Господи! О, Господи, Исусе Христе! Не могат да направят това!
— Базата вика кола 13. Какво става там?
— Обажда се Чъм, Дюс. Аз ще ти кажа какво става. Прилича на кланица. Съжалявам, че съм бил сляп. Тези мръсници, те… те покосяват хлапетата с картечници. И съм сигурен, че стрелят без предупреждение. Младежите… о, ето че се разпръсват във всички посоки. Божичко! Току-що едно момче беше разрязано от картечен откос! Всичко наоколо е залято с кръв… навярно седемдесет-осемдесет трупа лежат на тревата…
— Чъм! Обади се! Обади се, кола 12!
— База, тук кола 17. Чувате ли ме? Край.
— Чувам те, по дяволите, но къде е шибаният Чъм?
— Чъм и… Холидей… слязоха от колите си, за да огледат всичко по-добре. Ние се връщаме, Дик. По всичко личи, че в момента войниците стрелят един срещу друг. Нямам представа кой побеждава и хич не ми пука. Които и да спечелят, ние сме следващите им жертви. Когато (и ако) всички коли се приберат, предлагам да се скрием в мазето и да изчакаме онези юнаци да свършат патроните. Приемам.
— По дяволите…
— Престрелката продължава, Дик. Изобщо не се шегувам. Край.
По време на записа се чуват изстрели в далечината, все едно пукат кестени върху огън. Разнасят се и писъци… а през последните четирийсетина секунди и трясъкът на минохвъргачка.
Следва запис от предаване, излъчено на специална висока честота в Южна Калифорния. Записът е направен от 7:17 до 7:20 часа местно време.
— Месинджил, Зона 10. Чувате ли ни, база „Синева“? Това съобщение е закодирано като Ани Оукли, спешност плюс десет. Отговорете, ако ни чувате. Приемам.
— Тук Лен, Дейвид. По-добре да избегнем жаргона. Смятам, че никой не ни подслушва.
— Положението е неконтролируемо, Лен. Напълно неконтролируемо. Целият Лос Анжелес гори, в пламъци са и околностите му. Хората ми са или болни, или дезертьори, или мародерстват заедно с цивилното население. Намирам се в зала „Скайлайт“ в главната сграда на „Банк ъф Америка“. Около шестстотин души се опитват да разбият вратата и да ме заловят. Повечето са военни.
— Положението е критично. Центърът се разпада.
— Повтори, не те разбрах.
— Няма значение. Можеш ли да се измъкнеш?
— Не, по дяволите! Но поне ще им дам на тези мерзавци да разберат! Имам отлична карабина. Мръсници такива! Гадни копелета!
— Пожелавам ти късмет, Дейвид.
— На теб също. Докато можеш, дръж всичко под контрол.
— Ще се постарая.
— Не съм сигурен…
Тук разговорът се прекъсва. Разнася се трясък, скърцане на изкривен метал, звънтене на счупени стъкла, ревът на безброй гласове. Пукот на пистолети, сетне, много близо до радиопредавателя — глухи експлозии, очевидно се стреля с тежка карабина. Гласовете стават по-силни. Дочува се виещ звук от рикошет, силен писък, глух удар, сетне настъпва тишина.
Следва запис на предаване на честота, използвана от армията. Записът е направен в Сан Франциско от 19:28 до 19:30 местно време.
— Войници и братя! Превзехме радиостанцията и генералния щаб! Вашите потисници са мъртви. Аз, брат Зено, допреди няколко минути наричащ се старши сержант Роланд Гибс, се провъзгласявам за първи президент на Република Северна Калифорния! Властта е в наши ръце! Властта
Три откоса от автомат. Писъци. Звук от тежко падане. Пистолетни изстрели, нови писъци, непрекъснат грохот на автомат. Протяжен вопъл на умиращ човек. Три секунди мъртвешка тишина.
— Говори майор Алфред Нан, служещ в армията на Съединените щати. Обявявам се за временен главнокомандващ на войсковите части на САЩ, разположени в района на Сан Франциско. Шепата предатели, превзели генералния щаб, са ликвидирани. Командването поемам аз. Операцията продължава. Дезертьорите и предателите ще бъдат разстрелвани веднага, без съд и присъда. Сега…
Отново се разнасят изстрели от автомат. Някой надава писък.
Глас, отдалечен от микрофона:
— … всички.
Изтрещява автомат. После всичко утихва.
В 21:16 местно време онези жители на Портланд, щата Мейн, които още не бяха болни и бяха включили телевизорите си на станция WCSH, онемели от ужас, наблюдаваха как огромен негър, очевидно болен и напълно гол, с изключение на набедрената препаска от розова кожа и баретата на морски пехотинец, изпълнява шейсет и две екзекуции.
Неговите съучастници, също негри, бяха полуголи и носеха отличителни знаци, свидетелстващи, че доскоро тези хора са служили в американската армия. Всички бяха снабдени с автоматични и полуавтоматични оръжия. Други членове на чернокожата „хунта“ държаха под прицела на своите винтовки и автомати двестата униформени войници, седящи на същите места, откъдето едно време присъстващите в студиото зрители наблюдаваха местните политически дискусии и телевизионната игра „Обади се по телефона и ще спечелиш“.
Чернокожият гигант, който често се усмихваше и удивително равните му, бели зъби проблясваха на фона на тъмното му лице, държеше 45-калибров пистолет. Стоеше до голяма стъклена сфера, която някога — като че преди стотици години — служеше за определяне на победителя измежду обадилите се телевизионни зрители. Негърът завъртя сферата, извади шофьорска книжка и извика:
— Редник Франклин Стърн, на сцената, м-о-ооо-ля! Въоръжените чернокожи, обкръжили зрителите, заоглеждаха табелките с имената на гърдите на войниците, а операторът, очевидно новак в професията, снимаше публиката в едър план с резки завъртания на камерата.
Най-накрая русокос младеж на около деветнайсет години насила бе изправен на крака и въпреки
