— О’кей.
Хап изтича навън и се качи в линейката. Били Върикър затвори вратата зад него и подвикна на другите двама. Занемели от ужас, те се взираха в катастрофиралия шевролет.
След малко сирената отново нададе вой, червената лампа хвърли кървави отблясъци по асфалта пред бензиностанцията и линейката потегли. Стю пусна монета в телефонния автомат.
Човекът от шевролета издъхна на трийсет километра от болницата. С глухо бълбукане си пое дъх за последен път, после издиша, опита се отново да си поеме дъх и тихичко умря.
Хап измъкна портфейла от задния му джоб. Вътре имаше седемнайсет долара и шофьорска книжка, издадена в Калифорния на името на Чарлс Д. Кемпиън. Имаше още военна книжка и пластмасово калъфче със снимки на жена му и детето. Хап върна снимките обратно, без да ги разглежда.
Прибра портфейла в джоба на мъртвия и каза на Карлос да изключи сирената. Часът беше девет и десет.
2.
От градския плаж на Оугънкуит, щата Мейн, започваше дълъг каменен вълнолом, който се врязваше далече навътре във вълните на Атлантическия океан. Днес той напомняше укоризнено размахан показалец и когато спря колата си на паркинга, Франи Голдсмит забеляза, че Джес е седнал на самия му край — дребна фигурка под лъчите на следобедното слънце. Чайките кръжаха с крясъци над него като в типичен пейзаж от Нова Англия и Франи се запита дали някоя от тях би дръзнала да изпорти всичко, като цвъкне грамадно бяло петно върху безукорно чистата риза от синя коприна. Едва ли би посмяла, в края на краищата той беше всепризнат поет.
Знаеше, че е Джес, защото спортният му велосипед беше привързан с верига за железния парапет около паркинга, точно зад кабинката на надзирателя. Оплешивяващият, шишкав Гюс излезе да я посрещне. Таксата за туристи беше един долар, но той знаеше, че е тукашна, без дори да погледне лепенката МЕСТЕН ЖИТЕЛ върху предното стъкло на волвото. Фран често отскачаше насам.
„Така си е — помисли тя. — Даже забременях точно тук, само три-четири метра над линията на прилива. Скъпо чадо, знай, че си било заченато върху живописното крайбрежие на Мейн, четири метра над приливната линия и двайсет метра източно от вълнолома. На картата е отбелязано с кръстче.“
Гюс приветствено вдигна ръка, разперил пръсти в знака на мира.
— Вашето момче е там, на вълнолома, мис Голдсмит.
— Благодаря, Гюс. Как е бизнесът?
Той се усмихна и махна към паркинга. Имаше само двайсетина коли и върху стъклата на повечето се мъдреше синьо-бялата лепенка МЕСТЕН ЖИТЕЛ.
— Рано е, та няма много работа — поясни Гюс. Беше 17 юни. — Изчакай още две седмици и ще докараме нещичко за градската хазна.
— Сигурно. Само да не духнеш нанякъде с парите.
Гюс се разсмя и се прибра в кабинката.
Франи се подпря с длан върху топлия покрив на колата, свали мокасините и си обу джапанки. Беше висока, с дълга кестенява коса, която се спускаше по гърба до средата на леката бежова блуза. Имаше хубава фигура. Дългите й бедра често привличаха одобрителни погледи.
Мисълта я разсмя, но в смеха се таеше и мъничко вина. „Носиш дете“ — каза си тя, сякаш това беше новина номер едно за целия свят. Глава шеста: Хестър Прайн съобщава вестта за предстоящото радостно събитие на отец Димсдейл. Само че таткото не е отец Димсдейл, а Джес Райдър, на двайсет и една — с една година по-млад от нашата добродетелна героиня, малката Фран. Публикуващ поет и незавършил студент. Личи си по идеално изгладената му копринена риза.
Когато нагази в пясъка, тя спря за момент, усещайки приятната му топлина през гумените подметки. Дребната фигурка в края на вълнолома хвърляше камъчета по вълните. Мина й забавна и в същото време някак противна мисъл: „Той знае как изглежда отдалече. Лорд Байрон — самотен, но несломим. Седи в гордо уединение и наблюдава как вълните бягат надалече към родната Англия. О, аз изгнаник, може нивга…“
Разтревожи я не толкова самата мисъл, колкото настроението, което се криеше зад нея. Отсреща седеше младежът, когото навярно обичаше, а тя му се подиграваше зад гърба. Пристъпвайки с изящна предпазливост над пукнатините между камъните, тя се запъти напред по вълнолома. Някога го бяха използвали за пристан, но сега всички платноходки бяха привързани на юг от града — там имаше три морски клуба и седем мотела, които през целия сезон се пукаха по шевовете от посетители.
Вървеше бавно и отчаяно се мъчеше да прогони мисълта, че може да се е влюбила точно през тия единайсет дни, откакто знаеше, че е „малко бременна“ според израза на Ейми Лодър. Добре де, той я бе забъркал в тази каша, нали така? Но не само той, това също бе сигурно. А уж гълташе хапчета. Беше толкова лесно. Отиде в поликлиниката, каза на лекаря, че има болезнена менструация и неприятни кожни обриви и той веднага написа рецептата. Даже й даде една безплатна опаковка.
Тя спря отново. Вече беше навлязла навътре и от двете й страни вълните бягаха назад, към плажа. Мина й мисълта, че докторите от поликлиниката навярно се сблъскват с тази история за болезнен мензис и неприятни пъпки също тъй често, както аптекарите се срещат с другата басня — че пакетът презервативи е за по-големия брат. А в днешно време може би и по-често. Със същия успех би могла да заяви: „Трябват ми хапчета. Ще се чукам.“ Нали беше пълнолетна. Защо да се превзема? Тя погледна гърба на Джес и въздъхна. Защото превземките постепенно се превръщат в част от живота. Поклати глава и продължи напред.
Така или иначе, хапчетата не помогнаха. В добрата стара фабрика за Оврил някой контрольор бе дрямал, вместо да си гледа работата. Или пък Фран несъзнателно бе забравила да вземе някое хапче.
Тихичко се прокрадна зад Джес и положи длани върху раменете му.
Както държеше шепа камъчета и ги хвърляше в океана, той изведнъж извика и скочи на крака. Разсипа камъчетата, блъсна Франи и едва не я събори от кея. Без малко и сам щеше да се преметне във вълните.
Сетне гневно се обърна. Беше добре сложен, с права черна коса, очила с позлатени рамки и правилни, но твърде обикновени черти, които за негово дълбоко разочарование изобщо не отразяваха богатия му душевен мир. Като го зърна толкова ядосан, Франи неволно се разкиска и отстъпи назад, прикривайки устата си с длан.
— Щеше да ме
— О, Джес — кикотеше се младата жена. — О, Джес, извинявай, ама беше толкова смешно, честна дума.
— Едва не паднахме във водата — тросна се той и пристъпи към нея. Франи направи крачка назад, препъна се в някакъв камък и тупна по дупе. Челюстите й щракнаха от двете страни на езика — непоносима болка! — и смехът секна като прерязан с нож. Само по себе си внезапното млъкване — аз съм радио, иключи ме — беше още по-смешно и тя пак се разкиска, макар езикът й кървеше и от очите й бликаха сълзи.
Джес тревожно приклекна до нея.
— Добре ли си, Франи?
„Наистина го обичам“ — помисли тя с облекчение. Чудесно.
— Удари ли се, Фран?
— Не, само гордостта ми пострада — каза младата жена, докато се изправяше с негова помощ. — И си прехапах езика, Виж.
Изплези се, очаквайки да бъде възнаградена с усмивка но Джес се навъси.
— Божичко, Фран, наистина кърви.
