В кочината две свини подаваха дебелите си муцуни през летвите. В сайванта се чуваше мекото похъркване на крава, която навярно спеше.
Били застопори колата с ръчната спирачка — това всъщност не беше нужно, тъй като моторът беше загасен, но му харесваше като жест на командос — и излязоха навън.
Лу Гарсън се протегна през рамото на Кени и извади нещо от шкафчето под предното стъкло. Били и Хенри отидоха отзад до багажника и го отвориха.
— Копелето ще се посере на място като се върне и види — каза Стив, развеселен.
— За Фреди — каза Хенри, вадейки чук от куфара. Били не каза нищо, но, разбира се, цялата работа не беше заради Фреди Овърлок, който беше едно нищо. Правеше го заради Крис Харгенсен, както правеше и всичко друго само заради нея още от момента, в който тя беше слязла от високия си колежански Олимп и му се беше отдала. И убийство би извършил за нея, че и нещо повече. Хенри размахваше десетфунтовия ковашки чук в ръката си. Тежкият блок на края му просвистяваше зловещо при размахването във въздуха и другите момчета се скупчиха около Били, който отвори хладилния сандък и извади оттам две метални, галванизирани кофи. Бяха леко покрити със скреж, ледено студени на пипане.
— Хайде — каза.
Шестимата тръгнаха бързо към кочината, дишането им учестено от възбуда. Двете свини бяха кротки като домашни котки, а старият нерез спеше в отдалечения край. Хенри размаха още веднъж чука във въздуха, но този път — без ентусиазъм. Подаде го на Били.
— Не мога — каза. — Ти.
Били го пое и погледна въпросително към Лу, който държеше големия касапски нож, който беше извадил от чекмеджето на колата.
— Не се грижи — каза той и допря края на пръста си в острието на ножа.
— На гърлото — напомни му Били.
— Знам.
Кени си тананикаше и се кривеше докато даваше на прасетата остатъците от чипс, които вадеше от смачкана кесия.
— Ни съ плашете, прасета, кротко, голям Били ше ви изскубне скапаните глави и няма да съ тривожите за бомбата вече. — Драскаше ги леко по муцуните и прасетата грухтяха и сумтяха доволно.
— Хайде сега — отбеляза Били и чукът просвистя надолу.
Излезе звук, който му напомни случая, когато двамата с Хенри бяха хвърлили тиква от надлеза на Кларидж Роуд над 495 улица в западната част на града. Едно от прасетата падна мъртво с изплезен език, още отворени очи и трохи от чипс по муцуната.
— Нямаше време и да изквичи — изкиска се Кени.
— Хайде, бързо, Лу, — каза Били.
Братът на Кени се промуши през тарабите, повдигна главата на прасето към луната — проблясващите очи гледаха полумесеца с поглъщаща чернота — и удари с ножа.
Фонтанът кръв рукна внезапно и страшно. Оплиска няколко от момчетата и те отскочиха назад с викове на погнуса.
Били се наведе и постави едната кофа под струята. Тя се напълни бързо и той я махна. Втората беше наполовина пълна, когато струята изтъня и замря.
— Другото — каза той.
— Господи, Били — извика Джеки. — Не е ли това до…
— Другото — повтори Били.
— Гъци, гъци, гъци — подмами го Кени, шумолейки с празната кесия от чипс. Прасето се върна до оградата, чукът просвистя, втората кофа беше долята и останалата кръв беше оставена да изтече на земята. Във въздуха се носеше тежка, бакърена смрад. Били установи, че е изплескан с кръв до лакти.
Като носеше кофите назад към камиона, в мозъка му се появи мъгляв символичен образ. Свинска кръв. Това беше добре. Крис беше права. Наистина беше добре. Всичко си отиваше на мястото.
Свинска кръв за свиня.
Нагнезди галванизираните железни кофи сред буците лед и хлопна капака на сандъка.
— Хайде да тръгваме — каза на другите.
Качи се зад волана и освободи ръчната спирачка. Петте момчета отидоха отзад, подпряха с рамо и колата потегли с остър, безшумен завой, изтъркаля се покрай сайванта към върха на хълмчето пред къщата на Хенти.
Когато колата започна да се спуска от него сама, те заподскачаха покрай вратите и се накачиха вътре, задъхвайки се и сумтейки.
Колата набра достатъчно скорост, за да завие леко от алеята към Хенти Роуд. В подножието на хълма Били отпусна съединителя и включи двигателя. Колата избумтя и тръгна с тласък.
Свинска кръв за свиня. Да, това беше добре. Това беше наистина добре. Усмихна се и Лу Гарсън го погледна с учудване и страх. Не си спомняше Били някога да се е усмихвал преди. Не се и говореше такова нещо даже.
— На чие погребение е старецът? — попита Стив.
— На майка му — каза Били.
— На майка му? — Каза шашардисан Джеки Талбот. — Исусе Христе, тя трябва да е била по-стара от самия Бог.
Пискливото кискане на Кени се разнесе из благоуханната тъмнина, Която потрепваше в очакване на лятото.
Част втора
Нощта на бала
Облече роклята си за първи път сутринта на 27 май в стаята си. Беше си купила и специален сутиен за нея, който повдигаше добре гърдите й (не че те толкова се нуждаеха от това), но оставяше горните им половини открити. Допирът на роклята върху тялото й създаваше странно, мъгляво чувство хем на срам, хем на непокорна възбуда.
Роклята беше дълга почти до земята. Полата й падаше свободно, но в талията беше прибрана, платът допираше кожата й с непривично усещане за мекост. Беше свикнала само с памучните и вълнени материи.
Линията, като че ли, беше добра — или щеше да бъде с новите обувки. Обу ги, оправи си деколтето и се приближи до прозореца. Можеше да се види само като един влудяващо призрачен образ, но всичко, изглежда, беше наред. Може би по-късно щеше…
Вратата се отвори рязко зад гърба й с бързо прещракване на бравата и Кери се обърна с лице към майка си.
Беше облечена за работа, с бялата жилетка и черния тефтер в едната ръка. В другата държеше Библията на Татко Ралф.
Втренчиха се една в друга.
Без да си дава сметка за това, Кери почувствува, че гърбът й се изправя докато стоеше права в лъчите на ранната пролетна слънчева светлина, която бликаше от прозореца.
— Червено — измърмори Мама. — Можех да се сетя, че ще е червено.
Кери не каза нищо.
— Мога да видя твоите мръснивъзглавници. Всеки ще ги види. Ще ти оглеждат тялото. В книгата пише…
— Това са си моите гърди Мамо. Всяка жена има.
— Свали тази рокля — каза Мама.
— Няма.
— Свали я, Кери. Ще слезем долу и ще я изгорим заедно и после ще си помислим за опрощение. Ще се покаем. — Очите й започнаха да блестят със странния, разфокусиран плам, който я обземаше в случаите, които тя считаше за изпитание на вярата. — Аз ще остана в къщи, няма да ходя на работа и ти ще останеш, няма да ходиш на училище. Ще се молим. Ще молим Бога да ни прати знак. Ще паднем на колене и ще се молим за Петдесетнишкия огън.
