дали Кери има нещо общо с пожарите. Мис Снел ми каза, че Кери ги е направила. Това бяха думите й: «Кери го направи. Кери го направи.» Повтори го два пъти.
К. Каза ли нещо друго?
А. Да, сър. Каза: «Те нараниха Кери за последен път.»
К. Шериф, сигурен ли сте, че не е казала: «Ние наранихме Кери за последен път»?
А. Съвсем сигурен съм.
К. Категоричен сте? Сто процента?
А. Сър, градът гореше около нас. Аз …
К. Тя беше ли пила?
А. Моля?
К. Тя беше ли пила. Казахте, че е претърпяла автомобилна злополука.
А. Убеден съм, че казах малко пътно произшествие — поднасяне на колата.
К. Но не можете да сте сигурен, че не е казала «ние», а не «те»?
А. Може и да е казала, но …
К. Какво направи мис Снел тогава?
А. Избухна в плач. Аз й ударих шамар.
К. Защо направихте това?
А. Беше изпаднала в истерия.
К. Успокои ли се впоследствие?
А. Да, сър. Млъкна и се взе под контрол доста бързо, като се има предвид, че приятелят й вероятно беше мъртъв.
К. Разпитахте ли я?
А. Ами, не така, както разпитвате престъпник, ако това имате предвид. Попитах я дали знае нещо за това, което се е случило. Повтори това, което беше казала вече, но по-спокойно. Попитах я къде е била когато е започнало бедствието и ми отвърна, че е била вкъщи.
К. Разпитвахте ли я още?
А. Не, сър.
К. Тя каза ли ви нещо друго?
А. Да, сър. Тя ме попита — помоли ме — да намеря Кери Уайт.
К. Вие как реагирахте на това?
А. Казах й да си върви вкъщи.
К. Благодаря, шериф Дойл.
Вик Муни изплува от сенките близо до офиса на «Бенкърс Тръст» с разкривена усмивка на лицето си. Беше огромна и страшна усмивка, усмивката на дива котка, разляла се сънливо в прострелваната от свистене на огъня тъмнина, като трасиращ спомен на безумието. Косата му, зализана внимателно за изпълнението на разпоредителските му функции, сега стърчеше нагоре, като гарваново гнездо. Малки капчици кръв бяха размазани по челото му, очевидно от някакво незапечатило се в съзнанието му падане по време на безумното бягство от бала. Едното му око беше отекло, червено и плътно затворено. Приближи до колата на шериф Дойл, облегна се на задната врата и се ухили на пияния шофьор, който дремеше вътре. После се обърна към Дойл, който току-що беше свършил със Су Снел. Огънят хвърляше трепкащи отблясъци светлина върху всичко, обагряйки света в кафеникавите тонове на съсирена кръв. Когато Дойл се обърна, Вик Муни го сграбчи. Сграбчи го така, както влюбен ерген сграбчва момата си в плътно притиснат танц. Сграбчи Дойл с две ръце и го притисна, като през цялото време се блещеше нагоре в лицето му с голямата си безумна усмивка.
— Вик — започна Дойл.
— Тя отвори всички кранове — каза Вик тихо, хилейки се. — Отвори всички кранове. Ронда Симърд изгоря. Ох, ауууууууу.
Дойл му удари два шамара, мазолестата му ръка изплющя по лицето на момчето. Писъкът спря внезапно, но усмивката остана, като ехо на злото. Беше отпусната и ужасна.
— Какво стана? — каза грубо Дойл. — Какво стана в училището?
— Кери — измърмори Вик. — Кери стана в училището. Тя … — отнесе се и продължи да се хили към земята.
Дойл го раздруса силно три пъти. Зъбите на Вик изтракаха като кастанети.
— Какво Кери?
— Кралица на бала — промърмори Вик. — Изляха кръв върху нея и Томи.
— Какво …
Беше 11.15 часа. «Тонис Ситго» на Самър Стрийт изведнъж експлодира с мощен, гъгнещ гръм. Улицата се освети като от дневна светлина и те двамата политнаха назад към полицейската кола и закриха очите си. Огромен, мазен огнен стълб се издигна над тополите в «Кортхаус Парк», осветявайки езерото с патиците. Сред всепоглъщащия трясък и бумтеж, който последва, Дойл можа да различи шума от падането обратно на земята на стъкла, дъски и парчетии от сгуробетонните блокове на газовата станция. Последва втора експлозия, която ги накара да подскочат пак. Той още не можеше да възприеме съвсем
(моят град това става в моя град)
че всичко това ставаше в Чембърлейн, в Чембърлейн, за Бога, градът където си пиеше ледения чай на верандата на майчината къща, свиреше на баскетболните мачове и правеше последната си обиколка надолу по шосе 6, покрай «Кавалера», преди да свие към къщи в 2.30 часа всяка сутрин. Неговият град изгаряше.
Том Куилан излезе от полицейския участък и се затича към колата на Дойл. Косата му стърчеше на всички страни, беше облечен в мръсно зелен работен комбинезон, чехлите на краката му бяха разменени, но Дойл си помисли, че никога в живота си не се е радвал толкова, че среща някого. Том Куилан беше част от Чембърлейн, както и всичко наоколо, но той беше тук — и цял.
— Боже мили — задъхваше се той. — Видяхте ли това!
— Какво е станало тук? — попита Дойл внимателно.
— Аз седях на радиостанцията — каза Куилан. — Мотън и Уестоувър искаха да знаят дали да пратят линейки и аз казах да, по дяволите, пращайте всичко. И катафалки. Правилно ли направих?
— Да. — Дойл прокара ръце през косата си. — Виждал ли си Хари Блок? — Блок беше градският инспектор по комуналните услуги, а в тях влизаше и водоснабдяването.
— Не. Но шефът Дейгън казва, че са намерили вода в стария «Ренет Блок» на другия край на града. Сега прокарват маркучите. Аз хванах някои момчета и те уреждат болница сега в полицейския участък. Добри момчета са, ама ще ви изплескат с кръв пода, Отис.
Отис Дойл усети, че потъва в някаква нереалност. Този разговор, положително, не можеше да става в Чембърлейн. Не можеше.
— Много добре, Томи. Правилно си постъпил. Върни се там и започни да привикваш всички лекари по телефонния указател. Аз отивам на Самър Стрийт.
— Дадено, Отис. Ако видиш оная лудата, внимавай.
— Коя? — Дойл не беше човек, който лае, но сега излая.
Том Куилан премига.
— Кери, Кери Уайт.
— Защо? Какво знаеш?
— Не знам. Просто нещо … така ми дойде на ум.
От Националната телеграфна служба, 11.46 часа
ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН
БЕДСТВИЕ С ОГРОМНИ РАЗМЕРИ Е СПОЛЕТЯЛО ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН ТАЗИ НОЩ. ПОЖАР, ЗА КОЙТО СЕ СМЯТА, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛ В СРЕДНОТО УЧИЛИЩЕ ИУЙН ПО ВРЕМЕ НА УЧИЛИЩНА ЗАБАВА, СЕ Е РАЗПРОСТРАНИЛ КЪМ ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА ГРАДА И ПРИЧИНИЛ СЕРИЯ ЕКСПЛОЗИИ, КОИТО СА ИЗРАВНИЛИ СЪС ЗЕМЯТА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА. СЪОБЩАВА СЕ, ЧЕ Е В ПЛАМЪЦИ И
