К. И, във всички случаи, там е било тъмно, а вие сте били на цяла пресечка от църквата.
А. Да, сър.
К. Мисис Симърд, как разбрахте, че това е Кери Уайт?
А. Просто знаех.
К. Това знание, мисис Симърд, то яви ли се като проблясък в съзнанието ви?
А. Не, сър.
К. Като какво беше?
А. Не мога да обясня. Изчезна така, както изчезва един сън. Час след като станете, можете да си спомните само, че сте сънували сън. Но знаех.
К. Това знание беше ли съпроводено с някакво емоционално чувство?
А. Да. Ужас.
К. Какво направихте тогава?
А. Обърнах се към Джорджет и казах: «Ето я там». Джорджет каза: «Да, това е тя». Започна да казва още нещо, но точно тогава цялата улица беше осветена от ярък блясък, изпълни се с трясък и електрическите жици започнаха да падат по земята, от някои от тях се разхвърчаха искри. Една от тях удари човек точно пред нас и той избухна в пламъци. Друг човек се затича, стъпи на една жица и тялото му просто… се изви в дъга назад, като че ли гърбът му е станал еластичен. И след това той падна долу. Други хора пищяха и тичаха, просто тичаха, и все нови и нови кабели падаха. Бяха разхвърляни навсякъде като змии. А тя беше доволна от това. Доволна! Можех да почувствам, че тя е доволна. Знаех, че трябва да запазя главата си. Хората, които тичаха, бяха убити с електрошок. Джорджет каза: «Бързо, Кора. О, Боже, не искам да изгоря жива тук». Казах: «Спри се. Трябва да използваме главите си, Кора, или никога вече няма да ги използваме». Нещо глупаво, от този сорт. Но тя не искаше да слуша. Пусна ръката ми и се затича към страничното платно. Извиках й да спре — там точно пред нас лежеше скъсан един от тези тежки главни кабели — но тя не слушаше. И тя… тя… ох. Можех да усетя миризмата когато тя започна да гори. Пушекът просто като че ли извираше от дрехите й и аз си помислих: ето какво трябва да е, когато човек го убиват на електрически стол. Миризмата беше сладникава, като от свинско месо. Някой от вас усещал ли е такава миризма? Аз я усещам в сънищата си. Стоях неподвижно, гледах как Джорджет Шайърс почернява. Някъде в западния край стана голяма експлозия — предполагам, че главния газопровод, — но аз почти не я забелязах. Огледах се наоколо — бях съвсем сама. Всички останали бяха или избягали или изгоряха. Видях навярно шест тела. Приличаха на купчини стари парцали. Един от кабелите беше паднал на верандата на една къща вляво и тя започваше да гори. Можех да чуя как старовремските дъски от покрива пукат като пуканки. Изглеждаше, като че ли съм стояла там дълго време, повтаряйки си, че трябва да запазя главата си. Като че ли бяха минали часове. Започнах да се страхувам, че ще припадна и ще се свлека върху един от кабелите или пък, че ще ме обземе паника и ще започна да тичам. Като… Като Джорджет. И затова тръгнах да вървя. Стъпка по стъпка. Улицата стана по-светла от горящата къща. Прекрачих две живи жици и заобиколих едно тяло, станало на каша. Аз… аз… аз… трябваше да гледам къде вървя. Имаше сватбена халка на ръката на тялото, но цялата беше почерняла. Цялата черна. Исусе, помислих си, мили Боже. Прекрачих над друга жица, а след нея имаше три други накуп. Просто спрях там и ги гледах. Мислех си, че, ако успея да ги прескоча, ще бъда добре, но… не смеех. Знаете ли все за какво си мислех? За онази игра, дето я играехме като деца — великанската стъпка. Един вътрешен глас ми говореше: «Кора, направи една великанска стъпка над живите жици на улицата». А аз си мислех — ще мога ли, ще мога ли. Едната от тях още хвърляше искри, но другите две изглеждаха мъртви. Обаче не сте сигурни. И третата жица заприлича на мъртва. Така, стоях там и чаках някой да се появи, но нямаше никой. Къщата още гореше и огънят се беше разпрострял към тревата, дърветата и живия плет пред нея. Но не идваха никакви пожарни коли. Разбира се, че не идваха. По това време гореше цялата западна част. И се почувствах така замаяна. И разбрах, накрая, че или ще направя великанската стъпка, или ще припадна и така, направих колкото можах по-голяма великанска стъпка, а токът на чехъла ми мина на инч от последната жица. След това трябваше да заобиколя края на още една жица и след това започнах да тичам. И това е всичко, което помня. Когато дойде утрото, лежах на едно одеало в полицейския участък, заедно с много други хора. Някои от тях, но много малко, бяха деца в абитуриентски дрехи и започннах да ги разпитвам дали са виждали Ронда. И те казаха… те к-к-казаха…
(кратка почивка)
К. Вие лично сте сигурна, че Кери Уайт направи това?
А. Да.
К. Благодаря, мисис Симърд.
А. Бих искала да задам въпрос, ако позволите.
К. Разбира се.
А. Какво ще стане, ако има и други като нея? Какво ще стане със света?
От: «Сянката експлодира» (стр. 151)
Към 12.45 часа през нощта на 28 май положението в Чембърлейн е критично. Училището е изгоряло вече на едно доста изолирано място, но и цялата централна градска част е в пламъци. Почти всичката вода от градската мрежа в този район е източена, но все пак има достатъчно вода, макар и с ниско налягане, в главния водопровод на Дейгън стрийт, с която могат да се спасят бизнес сградите оттатък кръстовището на Мейн и Оук стрийт.
Експлозията на «Тонис Ситго» в горния край на Самър стрийт е предизвикала бурен пожар, който не може да бъде овладян чак до десет часа сутринта. На Самър стрийт има вода, просто няма пожарникари и противопожарно оборудване, за да се използува тя. Оборудването е на път от Люистън, Обърн, Лисбън и Бранскуйк, но нищо не пристига преди един часа.
На Карлин стрийт започва пожар, предизвикан от свалени електропроводи. В последствие той ще обхване цялата северна част на улицата, включително и къщата, където Маргарет Уайт е дала живот на дъщеря си.
В западната част на града, точно под хълма, известен като Брикярд хил, става най-лошото бедствие — експлозия на главния газопровод, довела до пожар, който бушува извън контрол, през почти целия ден.
И, ако погледнем тези точки на картата на града (вж. заглавната страница), можем да проследим пътя на Кери — лутащия се, криволичещ през града път на разрушението, който обаче, със сигурност има крайна цел — дома й…“
Нещо изтрополя в дневната и Маргарет Уайт се изправи, с глава сведена на една страна. Касапският нож проблясваше мътно в светлината на пламъците. Електричеството беше спряло малко преди това и единствената светлина в къщата идваше от пожарите на улицата.
Една от картините падна от стената с трясък. Миг след това падна часовникът с кукувицата. Механичната птичка издаде кратък, непривичен грак и замлъкна.
Откъм града сирените виеха непрестанно, но тя въпреки това чу стъпките, които свиха по пътеката към къщата.
Вратата се отвори рязко. Стъпки в антрето.
Чу иконите в дневната (ХРИСТОС; НЕВИДИМИЯТ ГОСТ; ПРИБЛИЖАВА СЕ ЧАСЪТ; ГОТОВИ ЛИ СТЕ, АКО ДНЕС ЗАПОЧНЕ СТРАШНИЯ СЪД) да гърмят една след друга, като птици-мишени в павилион-стрелбище.
(о, ходила съм там и съм виждала танца на блудниците на дървените сцени)
Седеше на стола си като много умен учен, излязъл пред класа, но погледът й блуждаеше.
Стъклата в дневната изтрещяха навън.
Вратата на кухнята се отвори с трясък и Кери влезе вътре.
Тялото й, като че ли беше станало огънато, смалено, сбабичосано. Балната рокля висеше на парцали, свинската кръв беше започнала да се съсирва на черти. На челото й имаше зацапано петно машинно масло, двете й колена бяха цъфнали и ожулени.
— Мамо — прошепна. Очите й бяха свръхестествено ярки, като на ястреб, но устните й трепереха. Ако някой беше там и ги наблюдаваше, би останал изумен от приликата между двете.
Маргарет Уайт седеше на кухненския стол, ножът беше скрит в гънките на роклята в скута й.
