— Трябваше да се убия когато той го пъхна в мен, — каза ясно. — След първия път, преди да се оженим, той обеща. Никога вече. Каза, че просто… сме се изтървали. Аз му повярвах. Паднах и загубих бебето и това беше присъдата на Бог. Почувствувах, че грехът беше изкупен. С кръв. Но грехът никога не умира. Грехът… никога… не умира.
Очите й блестяха.
— Мамо, аз…
— В началото беше наред. Живеехме без грях. Спяхме в едно легло, понякога опряли корем до корем и, о, можех да почувствам присъствието на Змията, но никога не го направихме докато — усмихна се, но това беше твърда, ужасна усмивка. — И онази вечер можех да видя, че той ме гледаше по Онзи Начин. Паднахме на колене да се помолим за сила и той… ме пипна. По онова място. Онова женското място. И аз го изгоних от къщата. Нямаше го часове наред, а аз се молех за него. Виждах го в ума си как скита по нощните улици, борейки се с Дявола, така както Яков се е борил с Ангела. И когато се върна, сърцето ми беше изпълнено с благодарност.
Спря, излъчвайки сухата си, мрачна усмивка в играещите светлосенки на стаята.
— Мамо, не искам да слушам това!
Чиниите в бюфета започнаха да гърмят като глинени гълъби.
— Чак когато влезе вътре, надуших миризмата на уиски в устата му. И той ме взе. Взе ме! С вонята на гнусното уиски от крайпътните кръчми все още на устата му, той ме облада… и на мен ми хареса това. — Изпищя последните думи, извърната нагоре към тавана. — На мен ми хареса цялото това мръсно чукане и ръцете му да шарят по мене, ПО ЦЯЛОТО МИ ТЯЛО!
— МАМО!
(МАМА!)
Спря, като че ли й бяха ударили шамар и запремига срещу дъщеря си.
— Едва не се самоубих — каза с по-нормален глас. — А Ралф плачеше и говореше за изкупление, а аз — не — и тогава той умря и после аз помислих, че Бог ми е пратил рак; че Той превръща женските ми части в нещо тъй черно и гнило, каквато е и грешната ми душа. Но това би било прекалено леко изкупление. Бог работи по неведоми начини. По чудодейни начини. Виждам това сега. Когато започнаха болките отидох и взех нож, — вдигна високо ножа. — И чаках ти да излезеш, за да мога да направя моето жертвоприношение. Но аз бях слаба и отстъпих от вярата си. Взех този нож в ръка отново, когато ти беше на три години, но пак отстъпих. Затова сега Дяволът се върна в къщата пак.
Държеше ножа високо, очите й се бяха вперили като хипнотизирани в проблясващия ръб на острието му. Кери пристъпи бавно, слепешката напред.
— Дойдох да те убия, Мамо. И ти чакаше тук, за да ме убиеш. Мамо, аз… не е правилно, Мамо. Не е…
— Хайде да се помолим — каза Мама тихо. Очите й се бяха вкопчили в Керините очи и в тях имаше безумно, ужасно състрадание. Светлината от пожара беше по-силна сега, танцуваше дервишки танц по стените. — За последен път да се помолим.
— О, мамо, помогни ми! — извика Кери.
Падна напред на колене, с наведена глава и ръце, вдигнати молитвено нагоре.
Мама се преви напред и ножът се спусна в просветваща дъга.
Кери, виждаща, навярно с крайчето на окото си, се изви назад и, вместо да промуши гърба й, ножът се заби в рамото й до дръжката. Краката на Мама се спънаха в краката на стола й и тя се срути в седнало положение.
Гледаха се безмълвно.
Около дръжката на ножа започна да избликва кръв и да се разплисква по пода.
— Ще ти направя подарък, Мамо — каза Кери меко.
Маргарет се опита да стане, политна и падна пак долу на ръце и колене.
— Какво правиш? — изграчи грубо.
— Представям си сърцето ти, Мамо, — каза Кери. — По-лесно е когато виждаш нещата в ума си. Твоето сърце е един голям, червен мускул. Моето тупти по-бързо когато използувам силата си. Но твоето тупти малко по-бавно сега. Малко по-бавно.
Маргарет се опита пак да стане, не успя и прекръсти във въздуха дъщеря си.
— Малко по-бавно, Мамо. Знаеш ли какъв е подаръкът, Мамо? Това, което винаги си искала. Тъмнина. Или в каквото там живее Бог.
Маргарет Уайт прошепна:
— Отче наш, Ти, който си в небесата…
— По-бавно, Мамо, по-бавно.
— … свято да бъде името Ти…
— Мога да видя как кръвта ти спира. По-бавно…
— … царството Ти…
— Ръцете и краката ти като мрамор, като алабастър. Бели.
— … Твое ще бъде…
— Моята воля, Мамо. По-бавно.
— … на земята…
— По-бавно.
— … Като … като …
Падна напред, ръцете й се извиваха.
— … Като е …
— Спри — прошепна Кери.
Огледа се и положи леко ръце около дръжката на ножа.
(не о не това боли това боли много)
Опита се да стане, не можа, след това се изправи, опирайки се на стола на Мама. Зави й се свят и й се повдигаше. Можеше да усети вкуса на кръвта дълбоко в гърлото си — лепкава и тежка. Пушек, парлив и задушлив, нахълтваше през прозорците сега. Пламъците бяха стигнали до съседната къща, даже искрите вече сигурно падаха меко върху покрива, който беше брутално надупчен от камъни преди хиляда години.
Кери излезе през задната врата, прекоси със залитане тревата и се облегна.
(къде е моята Мама)
на едно дърво. Имаше нещо, което трябваше да направи. Нещо, свързано с
(паркингите на крайпътните кръчми)
Ангелът със сабята. Огнената сабя.
Няма значение. Щеше да се сети.
Премина през задните дворове до Уйлоу стрийт и след това изпълзя по насипа на шосе 6.
Беше 1,15 часа.
Беше 11,20 часа когато Кристин Харгенсен и Били Нолан се върнаха в „Кавалера“. Качиха се по задните стълби, след това по коридора и едва тя беше успяла да запали лампата, той вече дърпаше блузата й.
— За Бога, нека да я разкопчая…
— По дяволите копчетата.
Изведнъж той я разкъса на гърба от горе надолу. Платът се разцепи с рязък остър звук. Едно копче подскочи и се изтърколи по голия дървен под. Музиката от долу стигаше до тях приглушена, но сградата вибрираше леко от тромаво-ентусиазираните танци на фермери, шофьори, мелничари с келнерки и фризьорки, на чиканосите и техните гаджета от Уестоубър и Мотън.
— Хей…
— Млъкни.
Зашлеви й шамар, от който главата й отхвръкна назад. Очите й се изпълниха с равен, мрачен блясък.
— Това е краят, Били — отстъпи назад от него, а гърдите се поклащаха в сутиена й, плоският й стомах пулсираше, краката й — дълги и потрепващи в джинсите; но отстъпи към леглото. — Свършено е.
