когато това се е случило. Аз ще кажа на скъпата си стара мамичка същото. Схващаш ли?
— Били, отпечатъците от пръстите ти — каза тя. Гласът й беше приглушен, но не неуважителен.
— Техните отпечатъци — каза той. — Аз носех ръкавици.
— Те няма ли да кажат? — попита тя. — Ако полицията ги хване и ги разпитва…
— Положително — каза той. — Ще кажат. — Къдриците и лимбите бяха почти в ред. Блестяха в светлината на мътната, оплескана от мухи, крушка, като вихрушки в дълбока вода. Лицето му беше спокойно, съсредоточено. Гребенът, който използуваше, беше изпожулен стар „Ейс“, замазан с мръсотия. Баща му му го беше подарил за единадесетия рожден ден и нито един зъб не беше счупен. Нито един.
— Може би те никога няма да намерят кофите — каза той. — Ако ги намерят, навярно отпечатъците ще са изгорели. Не знам. Но, ако Дойл прибере някой от тях в пандиза, аз потеглям за Калифорния. Ти прави каквото си искаш.
— Ще ме вземеш ли с теб? — попита тя. Погледна го от пода, устната й беше подпухнала и заприличала на негърска, в очите й имаше молба.
— Може би — усмихна се той. Но нямаше да я вземе. Вече не. — Хайде, отиваме в града.
Слязоха долу, минаха през празната танцова зала, където столовете още бяха изтеглени назад до масите, бирите седяха недоизпити.
Като излязоха през задната врата, Били каза:
— Това място все пак смърди.
Качиха се в колата му и той запали мотора. Когато светна с фаровете, Крис започна да пищи, притиснала юмруци до устата си.
Били го почувства в същия миг; нещо вътре в ума му
(кери кери кери кери)
някакво присъствие.
Кери стоеше пред тях, навярно на седемдесет фута напред.
Дългите фарове я хванаха в страшните черно-бели тонове на филмите на ужасите, подгизнала и оплескана в кръв. Сега вече много от нея беше собствената й кръв. Дръжката на касапския нож още се подаваше от рамото й, роклята й беше покрита с кал и полепнала с треволяци. Беше пропълзяла голяма част от пътя от Карлин стрийт в полусвяст, за да разруши тази крайпътна кръчма — може би същата, в която е започнало проклятието на нейното създаване.
Стоеше олюлявайки се, с ръце, протегнати напред, като на хипнотизатор и започна да пристъпва бавно към тях.
Случи се за стотна от секундата. Крис не беше успяла да завърши първия си писък. Рефлексите на Били бяха добри, реакцията му — моментална. Включи скоростта, натисна газта и тръгна.
Гумите на Шевролета просвистяха по асфалта и колата се метна напред като някакъв старинен и ужасен човекоядец. Фигурата се олюля пред предното стъкло и, като направи това, присъствието стана по- шумно
(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)
и още по-шумно
(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)
Като радио, завъртяно на пълна мощност. То, като че ли ги обгради, като в рамка и в един миг те застинаха в движение: Били
(КЕРИ точно като кучетата КЕРИ точно като проклетите кучета КЕРИ бих искал да мога КЕРИ да бъда КЕРИ теб)
и Крис
(КЕРИ исусе не да я убиваме КЕРИ не искахме да я убиваме КЕРИ били не искам КЕРИ да гледам КЕ)
и самата Кери
(погледни колелото на колата педала за газ на колата виждам КОЛЕЛОТО о боже сърцето ми сърцето ми сърцето ми)
И Били изведнъж усети, че колата му го предава, оживява, изплъзва се от ръцете му. Шевролетът заора и, целият в пушек, се изви в полукръг с вой и изведнъж облицованата стена на „Кавалера“ започна да се надига, надига, надига и
(това е)
те се блъснаха в нея с четиридесет мили в час и дъските от облицовката се разхвърчаха нагоре в трепкащата неонова светлина. Били беше подметнат напред и лостът на волана го разкъса. Крис беше изхвърлена на бронята.
Резервоарът цъфна и около задницата на колата започна да се образува локвичка от гориво. Краят на една от тръбите за газовете попадна в нея и горивото лумна в ярък огън.
Кери лежеше на едната си страна със затворени очи, дишаше тежко. Гърдите й горяха.
Започна да се влачи през паркинга, без посока.
(мамо съжалявам че всичко стана зле о мамо моля те мамо моля те боли ме ужасно мамо какво съм направила)
И изведнъж, всичко загуби значение, всичко щеше да бъде без значение, без значение, ако само можеше да се обърне по гръб, да се обърне и види звездите, да се обърне и да види само веднъж и тогава да умре.
Точно така я намери Су в два часа.
Когато шерифът Дойл я остави, Су повървя по улицата и седна на стъпалата на Чембърлейнската автоматична пералня. Гледаше горящото небе, без да го вижда. Томи беше мъртъв. Знаеше, че това е истина и я приемаше с лекота, която беше ужасяваща.
И, че Кери го беше направила.
Нямаше представа откъде знае това, но убедеността й беше така кристално ясна и точна, като аритметика.
Времето минаваше. Нямаше значение. Макбет беше убила съня, а Кери беше убила времето. Много добре. Bon mot, усмихна се Су горестно. Може ли това да е краят на нашата героиня, на Мис Шестнадесет Годишната Малка Сладурана?Вече няма да се тревожи за клуба на отбраното общество и за Клийн Корнърс. Не, никога. Отишла си е. Изгоряла е. Някой притича покрай нея, бръщолевейки, че Карлин Стрийт е в пламъци. Много хубаво от страна на Карлин Стрийт. Томи си беше отишъл. И Кери си беше отишла в къщи да убие майка си.
Изправи се рязко, взирайки се в тъмнината.
Не знаеше откъде знае. Нямаше никаква връзка с това, което някога беше чела за телепатията. В главата й нямаше картини, нямаше големи бели проблясъци на откровение, а само прозаично знание; така както знаете, че лятото идва след пролетта, че ракът може да ви умори, че майката на Кери е вече мъртва, че…
Сърцето й подскочи тежко в гърдите. Мъртва? Започна да изучава знанието си за инцидента, опитвайки се да не обръща внимание на противоестествения факт, че знанието е дошло от нищо.
Да, Маргарет Уайт беше мъртва, беше нещо свързано със сърцето й. Но тя беше промушила Кери с нож. Кери беше лошо наранена. Тя беше…
Нищо повече.
Стана и се затича към колата на майка си. След десет минути спря на ъгъла на Бренч и Карлин стрийт, която гореше. Нямаше никакви пожарни коли, но по средата на двата края на улицата бяха поставени магарета за рязане на дърва и мазно димящите, догарящи крайпътни лампи осветяваха надпис:
ВНИМАНИЕ! ЖИВИ ЖИЦИ!
Су прекоси два задни двора и се забута в израснал висок жив плет, който я изподраска с малки, бели, остри шипове. Излезе в съседния двор на Уайтови, прекоси го.
Къщата им беше в пламъци, покривът свистеше. Беше невъзможно даже и да си помисли да се приближи достатъчно, за да може да надникне вътре. Но на силните блясъци на огъня, видя нещо по-добро: размазаната кървава следа на Кери. Проследи я с наведена глава, мина покрай по-големите кървави петна, където Кери беше почивала, през един друг жив плет, през един заден двор на Уйлоу Стрийт и след това — през един шубрак. След него — късо, непавирано разклонение — почти пътечка — се виеше нагоре и
