Той се стегна и изви леко глава.
— Биеш ми дузпата, а, кучко?
— Ще ти бия и още нещо.
— Дяволски права си, има нещо за забиване.
Втренчиха се гневно един в друг, като дишаха тежко.
Той започна да разкопчава ризата си, на устните му се появи тънка усмивка.
— Направихме го, Чарли. Наистина го направихме. — Наричаше я Чарли когато беше доволен от нея. Изглежда това название беше, помисли си тя, в проблясък на мрачен хумор, родов термин за добра путка.
Усети, че на лицето й се появява лека усмивка, отпусна се малко и точно тогава той омота ризата си около лицето й, наведе се и я кюсна с глава в стомаха, като козел, поваляйки я на леглото. Пружините изскърцаха. Тя заудря безпомощно с юмруци по гърба му.
— Махни се от мен! Махни се от мен! Махни се от мен! Ти, шибано копеле, махни се от мен!
Той се усмихваше и с бързо, силно дръпване ципът й беше разтворен и бедрата й — оголени.
— Ще извикаш татко си ли? — сумтеше той. — Така ли ще направиш? Ха, ха. Това ли? Ще извикаш големия татко правист? Ха. Аз и на теб бих ти го направил същото, нали се сещаш? Бих олял цялата ти шибана тиква. Знаеш ли? Ха. Свинска кръв за свине, нали така? Направо на шибаната ти тиква. Ти…
Тя изведнъж беше спряла да се съпротивлява. Той спря, вгледа се втренчено в нея. На лицето й имаше странна усмивка.
— Ти искаше точно това да направиш през цялото време, нали? Ти, нещастна отрепка, такава. Така е, нали? Ти, пълзящо, едноклетъчно, безяйчено влечуго.
Усмивката му разцъфтяваше бавно, безумно.
— Няма значение.
— Не — Каза тя, — Няма. — Усмивката й изчезна изведнъж, жилите на врата й изпъкнаха силно, когато тя се дръпна назад и се изплю в лицето му.
Започнаха огнена, безумна схватка.
Долу музиката гърмеше и викаше („Гълтам малки бели хапчета и очите ми отварят се в унес/шест дни скитане по пътищата и прибирам се нощес“) с пълно гърло, много силно, много лошо, състав от пет души, облечени в каубойски ризи, накичени с метални украшения, нови избелели дънки с ярки тегели, от време на време избърсваха потта от челата си, размесена с Виталис, никой не чу градската сирена или първата експлозия, или втората и когато гръмна главния газопровод, и музиката спря, и някой пристигна на паркинга, и започна да крещи какво е станало, Крис и Били спяха.
Когато Крис се събуди рязко, часовникът на нощната масичка показваше един без десет. Някой блъскаше по вратата.
— Били — крещеше глас. — Ставай! Хей! Хей!
Били се раздвижи, преобърна се и бутна евтиния будилник на земята.
— Какво за Бога? — каза дрезгаво и седна. Болеше го гърбът. Кучката го беше нашарила с дълги драскотини. В момента почти не беше забелязал това, но сега реши, че ще трябва да я изпрати в къщи с натрита муцуна. Просто, за да й покаже кой е…
Изуми го тишината. Тишина. „Кавалера“ работеше до два часа; всъщност още се виждаха неоновите лампи, които просветваха и премигваха пред прашното стъкло на прозореца. Като се изключи силното думкане
(нещо се е случило)
мястото беше тихо като гробница.
— Били, там ли си? Хей!
— Кой е? — прошепна Крис. Очите й светеха напрегнато в проблясващото неоново осветление.
— Джеки Талбот — каза разсеяно, след това повиши глас. — Какво?
— Пусни ме вътре. Били. Трябва да ти кажа нещо!
Били стана и прошляпа до вратата гол. Откачи старовремското резе и отвори.
Джеки Талбот връхлетя вътре. Очите му бяха широко отворени и целия беше омазан със сажди. Пиеха си със Стив и Хенри, когато, в дванадесет без десет, дойде вестта. Бяха тръгнали към града със стария Додж на Хенри и бяха видели експлозията на главния газопровод на Джексън Авеню от височината на Брикярд Хил. Когато Джеки взе Доджа и потегли в 12,30 часа, градът беше в паническа бъркотия.
— Чембърлейн гори — каза на Били. — Целият шибан град. Училището отиде. Центърът отиде. Западният край гръмна — газ. И Карлин Стрийт е в огън. И казват, че Кери Уайт е направила това.
— О, Боже — каза Крис. Надигна се от леглото и се пресегна за дрехите си. — Какво…
— Млъкни — каза Били меко. — Или ще те сритам по задника. — Погледна Джеки и му кимна да продължи.
— Видели са я. Много хора я видели. Били, казват, че цялата е покрита с кръв. Тя е била на оня шибан бал нощес… Стив и Хенри не го разбраха, но… Били, ти… оная свинска кръв… тя беше…
— Ъхъ — каза Били.
— О, не — Джеки отстъпи назад и се опря на рамката на вратата. Лицето му беше мъртвешки жълтеникаво на светлината на уличната лампа. — О, Боже, Били, целия град…
— Кери друснала целия град? Кери Уайт? Стига, посрал си се от страх. — Каза го бавно, почти тържествено. Зад него Крис се обличаше припряно.
— Отиди и погледни през прозореца! — Каза Джеки.
Били пристъпи и погледна. Целият хоризонт на изток беше пурпурночервен и небето беше осветено от това.
В момента, в който погледна, отпред префучаха три пожарникарски коли. Можеше да разчете надписите върху тях в светлината на уличното осветление от паркинга на „Кавалера“.
— Майка му стара — каза — тези коли са от Брансуйк.
— Брансуйк? — каза Крис. — Това е на четиридесет мили. Не може да бъде…
— Добре, какво стана? — обърна се Били пак към джеки Талбот.
Джеки разклати глава.
— Никой не знае, още никой. Започнало е в училището. Кери и Томи Рос са станали Кралица и Крал и тогава някой излял две кофи кръв върху тях и тя избягала. Тогава училището се подпалило и, казват, че никой не е излязъл. След това е гръмнала „Амоко“, след това „Мобил Стейшън“ на Самър стрийт…
— „Ситго“ — вметна Били. — Казва се „Ситго“.
— Кой го е еня как се казва? — изкрещя Джеки. — Тя е била. Навсякъде, където нещо е станало, е била и тя! А ония кофи… никой от нас не носеше ръкавици…
— Аз ще се погрижа за това — каза Били.
— Няма да можеш, Били. Кери е…
— Махай се.
— Били…
— Махай се или ще ти извия врата.
Джеки отстъпи назад през вратата.
— Отивай си в къщи. Не говори с никого. Аз ще се погрижа за всичко.
— Добре — каза Джеки. — Добре, Били. Само си помислих…
Били хлопна вратата.
Крис се нахвърли върху него веднага:
— Били, какво ще правим с тая кучка Кери, о, Боже мой, какво ще правим…
Били я зашлеви като вложи цялата си сила в удара и той я повали на пода. Крис остана разпростряна долу зашеметена за миг, след това обви лице с ръцете си и захлипа.
Били си обу гащите, фланелката, обувките. След това отиде до нащърбената порцеланова мивка в ъгъла, щракна лампата, намокри си главата и започна да разресва косата си, приведен, за да вижда отражението си в старото, станало цялото на петна, огледало. Зад него полюлявайки се отнесено, Крис Харгенсен седеше на пода и бършеше кръвта от разцепената си устна.
— Ще ти кажа какво ще правим — каза той. — Отиваме в града да гледаме пожарите. След това се връщаме вкъщи. Ще кажеш на скъпото си старо татенце, че сме били в „Кавалера“ и сме си пили бирата,
