К. Отговорете на въпроса, мис. Това не е нито мястото, нито времето да се държите нагло.
А. Но те наистина казаха, че „просто са знаели“, нали? Прочетох показанията на мисис Симърд във вестника! А, какво ще кажете за противопожарните кранове, които са се отворили сами? А за газовите помпи, които сами са отвили винтовете си и са се включили на зареждане? Жиците, които изпадаха от стълбовете! И…
К. Мис Снел, моля…
А. Тези неща се намират в протоколите от работата на тази комисия!
К. Това не е предмет на разговора сега.
А. Тогава кое е? Вие истината ли търсите или просто изкупителна жертва?
К. Вие отричате ли, че предварително сте знаели местонахождението на Кери?
А. Разбира се, че да. Това е абсурдна идея.
К. О? И защо е абсурдна?
А. Добре, ако намеквате, че е имало някаква конспирация, това е абсурд, защото Кери умираше, когато я намерих. Това нямаше да бъде лесен начин за умиране.
К. Ако не сте знаели предварително местонахождението й, как можахте да отидете направо при нея?
А. О, вие, глупав човек! Слушахте ли въобще това, което се говореше тук? Всички знаеха, че беше от Кери. Всеки би могъл да я намери, ако си беше наумил това.
К. Но не всеки я намери. Вие я намерихте. Можете ли да ни кажете защо хората не се стичаха от всички страни, като железни стружки, привличани от магнит?
А. Тя бързо отслабваше. Предполагам, че навярно… зоната на нейното въздействие се свиваше.
К. Мисля ще се съгласите, че това е относително небазиращо се на информация предположение?
А. Разбира се, че е. По отношение на Кери Уайт ние всички сме относително неинформирани.
К. Както искате, мис Снел. Сега можем ли да минем към…
Отначало, когато се изкатери по насипа между ливадата на Хенри Дрейн и паркинга на „Кавалера“, помисли, че Кери е мъртва. Тялото й лежеше наполовина в паркинга и изглеждаше странно смалена и превита. Напомни й за мъртвите животни, които беше виждала на шосе 495 — мармоти, бобаци, скункси — премазани от профучаващи камиони и фургони.
Но присъствието беше все още в нея, вибрираше упорито, повтаряше позивните сигнали на личността на Кери Уайт, отново и отново. На нещо от същността на Кери, някакъв Gestalt. Сега приглушена, не кънтяща, не заявяваща за себе си като с рог, но нарастваща и стихваща с постоянни трептения.
В безсъзнание.
Су се прехвърли над релсата, която ограждаше паркинга, усещайки горещината на огъня в лицето си. „Кавалера“ беше в сграда с дървена конструкция и тя гореше ярко. Вдясно от задния вход, сред огъня, се очертаваха овъглените останки на една кола. Кери беше направила това. Су не отиде да погледне дали вътре е имало някой. Това вече нямаше значение. Пристъпи към мястото където лежеше Кери, обърната на страни. Не можеше да чуе дори собствените си стъпки от алчния бумтеж на огъня. Погледна свитата на кълбо фигура, обзета от жалост и състрадание. Дръжката на ножа се подаваше жестоко от рамото й, тя лежеше в локва кръв — от устата й продължаваше да се стича нова кръв. Изглеждаше така, като че ли се беше опитвала да се обърне по гръб в момента когато е загубила съзнание. Можеше да пали пожари, да сваля електрически кабели, можеше да убива почти само със силата на ума си, а лежеше тук, неспособна да се обърне по гръб.
Су клекна, прихвана я за едната ръка и за ненараненото рамо и внимателно я обърна по гръб.
Кери изстена дрезгаво и клепките й трепнаха. Възприятието за присъствието й в ума на Су се изостри, като че ли някаква умствена картина идваше на фокус.
(кой е там)
И Су, без да мисли, заговори по същия начин:
(аз су снел)
Само че, нямаше нужда да мисли за името си. Мисълта за себе си като за себе си не се изразяваше нито в думи, нито в картини. Осмислянето на това, изведнъж постави всичко на мястото му, направи го реално и съчувствието към Кери проби тъмнината на шока.
И Кери, с далечен, безмълвен укор:
(вие ме изиграхте вие всички ме изиграхте)
(Кери аз даже не знам какво е станало томи ли е)
(вие ме изиграхте това е станало изиграхте изиграте о мръсен номер)
Смесицата от образ и чувство беше зашеметяваща, неописуема. Кръв. Тъга. Страх. Последният мръсен номер в дългата поредица от мръсни номера: всички те просветваха в шеметна верига, от която умът на Су започна да се мята безпомощно, безнадеждно. Те споделяха страшната тоталност на абсолютното знание.
(кери недей недей недей боли ме)
Сега момичетата, които хвърлят санитарните превръзки, подпяват, смеят се. Лицето на Су се отрази като в огледало в собственото й съзнание: грозно, карикатурно, цялото една зееща уста, жестоко красиво.
(виж мръсните номера виж че целият ми живот е един дълъг мръсен номер)
(виж кери погледни вътре в мен)
И Кери погледна.
Усещането беше ужасяващо. Умът и нервната й система бяха станали като библиотека. Някой, в отчаяна нужда, тичаше из нея, пръстите му леко докосваха рафтовете с книги, повдигаха някои, разглеждаха ги, оставяха ги обратно, пускаха някои на земята и листовете им пърхаха бясно
(проблясващи образи това съм аз като дете мразя го него татко о мамо боби ме бутна от моята количка искам да си карам количката ще ходим да видим леля сесил мамо ела бързо направих пиш)
във вихъра на спомените; и по-нататък и по-нататък, докато накрая стигна до рафт, отбелязан ТОМИ, с подзаглавие БАЛ. Разхвърляни отворени книги, проблясъци от опита, бележки в полето, написани с всички йероглифи на емоциите.
Търси… Намира повече, отколкото самата Су беше предполагала — любов към Томи, ревност, себичност, потребност да го подчини на своята воля по въпроса за отиването на бала с Кери, отвращение от самата Кери (би могла да се грижи по-добре за себе си тя наистина изглежда като ДЯВОЛСКА ПОВЛЕКАНА)
омраза към мис Дисжардин, омраза към самата себе си. Но никаква злоба към Кери лично, никакви планове да я изправи пред всички и да я смаже.
Трескавото усещане, че тършуват из най-тайните й коридори, започна да избледнява. Усети, че Кери се оттегля, слаба и изтощена.
(защо просто не ме остави сама)
(кери аз)
(мама щеше да бъде жива аз убих мама искам мама боли ме гърдите ме болят рамото ми о о о искам мама)
(кери аз)
И нямаше как да завърши тази мисъл, нямаше с какво да я завърши. Су беше внезапно обзета от ужас, който беше още по-страшен от това, че тя не можеше да му даде име. Кървящата аномалия на този замазан с машинно масло асфалт, изведнъж й се стори безсмислена и ужасна в своята болка и смърт.
(о мамо страхувам се МАМО)
Су се опита да се отдръпне, да освободи съзнанието си, да остави на Кери поне уединението на смъртта, но не беше в състояние да направи това. Чувстваше, че тя самата умира, а не искаше да вижда предварително тази сцена на собствената си смърт.
(Кери пусни ме да си отида)
(Мама Мама Мама оооооооооооооооООООООООООО)
Умственият вик достигна едно трепкащо, невероятно кресчендо и след това внезапно замря. В първия момент Су имаше чувството, че наблюдава как пламъкът на свещ изчезва в дълъг черен тунел с огромна
