скорост.
(тя умира о боже мой аз чувствам как тя умира)
И след това светлината изчезна и последната съзнателна мисъл беше
(мамо съжалявам къде)
и тя се прекърши, а Су беше настроена вътрешно само на празната, идиотска честота на физическите окончания на нервите, които щяха да умрат чак след часове.
Су тръгна със залитане към оградата на паркинга, с ръце опънати напред като на сляпа жена. Прекрачи над поставената на височината на коляното релса и се срути надолу по насипа. Стана на крака и пак тръгна, залитайки през полето, което се изпълваше с мистични бели ями от паднала ниско над земята прозрачна мъгла. Щурците пееха безгрижно и един козодой
(козодой значи някой умира)
изграчи в безмълвната неподвижност на утрото.
Започна да тича, дишайки тежко, бягаше от Томи, от пожарите и експлозиите, от Кери, но най-вече — от крайния ужас — от онази последна осветена мисъл, отнесена бързо надолу в черния тунел на вечността, последвана от празното, идиотско бръмчене на прозаичното електричество.
Следсмъртният образ започна да избледнява неохотно, оставяйки след себе си благословена, хладна тъмнина в ума й, тъмнина, която не знаеше нищо. Забави крачки, спря и осъзна, че нещо беше започнало да става. Стоеше по средата на голямото, покрито с мараня поле и чакаше.
Учестеното й дишане се забави, забави, като че ли изведнъж се е закачило на трън…
И изведнъж се отприщи в един провлечен вик.
Когато усети, че бавни струйки от тъмна менструална кръв се стичат надолу по бедрата й.
Част трета
Останки от катастрофата
БЛАГОТВОРИТЕЛНА БОЛНИЦА — АНДОУВЪР/ ИСТОРИЯ НА ЗАБОЛЯВАНЕТО
Име: Уайт Кериета Н.
Адрес:47, Карлин стрийт, Чембърлейн, Мейн 02249
Бърза помощ: не
Линейка: №16
Лечение: не
Време на настъпване на смъртта: 28, май, 1979 год, 2.00 ч. прибл.
Причина на смъртта: кръвоизлив, шок, коронарно запушване и/или коронарна тромбоза (възможна)
Лице, идентифицирало смъртта: Сузан Д. Снел, 19 Бек Чембърлейн, Мейн, 02249
Роднини: няма
Тялото да се предаде на: Общината на Мейн
Дежурен лекар:
Патолог:
От Националната телеграфна служба, Петък, 5 юни, 1979 г.
ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН
ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ ТВЪРДЯТ, ЧЕ БРОЯТ НА ЗАГИНАЛИТЕ В ЧЕМБЪРЛЕЙН Е 409, КАТО 49 ВСЕ ОЩЕ СЕ СМЯТАТ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ. РАЗСЛЕДВАНЕТО ВЪВ ВРЪЗКА С КЕРИЕТА УАЙТ И Т. НАР. ТК ФЕНОМЕН ПРОДЪЛЖАВА СРЕД УПОРИТИТЕ СЛУХОВЕ, ЧЕ АУТОПСИЯТА НА МОМИЧЕТО УАЙТ Е РАЗКРИЛА НЯКОИ НЕОБИКНОВЕНИ ОБРАЗУВАНИЯ В МОЗЪЧНАТА КОРА. ГУБЕРНАТОРЪТ НА ЩАТА Е НАЗНАЧИЛ КОМИСИЯ С ШИРОКИ ПРАВОМОЩИЯ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЯЛАТА ТРАГЕДИЯ. КРАЙ.
ЮНИ 5, 0303н
От: „Люистън Дейли Сън“, Неделя, 7 септември (стр. 3)
Наследството на ТК:
Изпепелена земя и изпепелени сърца
ЧЕМБЪРЛЕЙН — Нощта на Бала е вече история. Учените хора от векове казват, че времето лекува всички рани, но раната на този малък град в западен Мейн може да бъде смъртоносна. Улиците в жилищните квартали на източната част на града са все още там, охранявани от двестагодишни дъбове, спретнатите къщи в стил ранчо са все още чисти и неповредени. Но тази пасторална Нова Англия лежи на границата на едно почерняло и разхвърляно пепелище и в предните дворове на много от спретнатите къщи има табелки с надпис „Продава се“. Къщите, в които все още живеят хора, имат черен креп на входните врати. Големите ярко жълти товарни камиони и ремаркета за мебели са постоянна гледка по улиците на Чембърлейн тези дни.
Основното промишлено предприятие на града — Чембърлейнският тъкачен завод — е все още там, недокоснато от огъня, който опустоши голяма част от града през онези майски дни. Но от 4 юли насам то работи само на една смяна и, според президента Уйлям Чемблис, много е вероятно да бъдат освободени и още работници. „Имаме поръчки — заяви той — но не можете да поддържате производство без хора. Нямаме хора. От 15 август до сега получих още 34 заявления за напускане. Единственото нещо, което можем да направим, е да закрием бояджийския цех и да го изнесем другаде. Не ни се иска да освобождаваме хора, но нещата опират до финансовото оцеляване.“
Роджър Фиърън живее в Чембърлейн от двадесет и две години, осемнадесет от които работи в завода. През това време той се е издигнал от треторазряден бояджия, с надница от седемдесет и три цента на час, до началник на бояджийския цех; въпреки това, изглежда странно безразличен към възможността да загуби работата си. „Бих загубил дяволски добра заплата, каза той, това не е нещо, което човек прави с лека ръка. Двамата с жената го обсъдихме. Бихме могли да продадем къщата — Цената й е поне 20000 долара — но, макар, че сигурно няма да можем да вземем и половината от тази цена, ще я обявим за продан. Това няма значение. Не искаме вече да живеем в Чембърлейн. Както искате го приемайте, но за нас Чембърлейн е вече лошо място.“
Фиърън не е единственият. Хенри Кели, собственик на магазин за цигари и сода, наричан Кели Фрут преди да изгори в нощта на Бала, няма планове да го изгражда наново. „Децата ги няма, повдига рамене той, ако отворя магазина отново, ще има прекалено много призраци в ъглите. Ще взема парите от застраховката и ще се оттегля в Сан Питърсбърг.“
Седмица след като торнадото през 1954 година премина смъртоносния си и разрушителен път през Уорчестър, във въздуха се носеше звука на ударите с чукове, аромата на пресни чамови дъски, чувството за оптимизъм и човешка жилавост. В Чембърлейн няма нищо такова. Главният път беше разчистен от отломките и, толкоз. Лицата, които виждате, са изпълнени с тъпа безнадеждност. Мъжете пият бира мълчаливо в бара на Франк на ъгъла на Съливан Стрийт, жените си говорят за загуба и тъга в задните дворове. Чембърлейн беше обявен за бедствена зона и има достатъчно пари, с които градът да се изправи на крака и да започне възстановяването на бизнес кварталите му.
Но главният бизнес в Чембърлейн през последните четири месеца е погребалният.
За сега е установена смъртта на четиристотин и четиридесет, други осемнадесет се смятат за изчезнали. И шестдесет и седем от мъртвите са били абитуриенти от Средното училище Иуйн. Навярно това повече от всичко друго, е смазало духа на Чембърлейн.
Те бяха погребани на 1 и 2 юни в три масови церемонии. На 3 юни се състоя панахида на градския площад. Това беше най-вълнуващата церемония, на която съм присъствал. Присъстваха хиляди хора, но цялото множество беше съвършено безмълвно когато училищният оркестър, намалял от шестдесет и шест на само четиридесет души, изпълни химна на училището.
Следващата седмица се състоя тържествена церемония по връчване на дипломите в Академията в съседния Мотън, но само петдесет и двама абитуриенти бяха останали живи да си получат дипломите. Ученикът, който произнасяше прощалната реч, Хенри Стемпъл, избухна в сълзи по средата на речта и не можа да продължи. Нямаше вечерни забави след церемонията, абитуриентите просто си взеха дипломите и
