си отидоха вкъщи.
Но, с напредването на лятото, приказките продължаваха да се разплитат при откриването на нови и нови тела. На някои жители им се струваше, че коричката от раната се олющваше отново и отново, така че раната пак да започне да кърви.
Ако сте един от многото любители на сензации, които се размотаваха из Чембърлейн миналата седмица, трябва да сте го видели като град, страдащ от смъртоносен рак на духа. Малко хора, с вид на загубени, бродят между рафтовете на магазина A&P. Конгрегистката църква на Карлин Стрийт я няма, пометена е от огъня, но тухлената Католическа църква все още стои на Елм Стрийт, а спретнатата Методистка църква, макар и белязана от огъня, е цяла. Но посещението е много слабо. Старците все още седят на пейките на Градския площад, но без интерес към игрите на квадрати, както и към разговорите.
Цялостното впечатление, което се създава, е, че това е град, който чака да умре. Днес не е достатъчно да се каже, че Чембърлейн никога няма да бъде същия като преди. Навярно по-близо до истината ще бъдем, ако кажем, че Чембърлейн просто няма да го бъде.
Откъс от писмо с дата 9 юни, от Директора Хенри Грейл до Питър Филпот, Главен инспектор по училищата:
… и затова чувствам, че не мога повече да остана на сегашния си пост, чувствам, че тази трагедия би могла да се избегне ако аз бях показал повече проницателност. Моля да приемете оставката ми, считано от 1 юли, ако това е приемливо за Вас и Вашия отдел…
Откъс от писмо с дата 11 юни, от Рита Дисжардин, учител по физическо възпитание, до Директора Хенри Грейл:
„… с настоящето отказвам договора си с Вас. Чувствам, че по-скоро бих се самоубила, отколкото да преподавам отново. Всяка нощ си мисля: само, ако бях достигнала до това момиче, само ако, само ако…“
Надпис, направен с боя на тревата пред мястото, където е била къщата на Кери:
КЕРИ УАЙТ СЕ ПЕЧЕ НА ОГЪН ЗАРАДИ ГРЕХОВЕТЕ СИ. ИСУС НИКОГА НЕ ПРОПУСКА
От: „Телекинеза: Анализ и последствия.“ (Научен годишник, 81) от Дийн Макгафин:
В заключение, бих искал да подчертая големия риск, който поемат властите, като заравят случая Кери Уайт в дебрите на бюрокрацията — имам предвид конкретно т. нар. комисия Уайт. Сред политиците изглежда има много силно желание да гледат на ТК феномена като на нещо, с което се сблъскваме веднъж в продължение на един човешки живот и, макар и да е разбираема, тази позиция е неприемлива. Възможността да се прояви отново, от генетическа гледна точка, е 99 процента. Време е да започнем да планираме какво бихме правили…
От: „Обяснение на жаргонните термини: наръчник за родители“. Джон Р. Кумбс (Ню Йорк, Лайтхаус Прес, 1985 г.), стр. 73
да се опщепиш като Кери: да причиниш насилие или разрушение; безредица; объркване; (2) да подпалиш пожар (от Кери Уайт, 1963–1979).
От: „Сянката експлодира“ (стр. 201)
На друго място в тази книга споменахме за страница от училищна тетрадка на Кери Уайт, където строфа от известния рок певец на 60-те години — Боб Дилън, е написана многократно, като че ли в момент на отчаяние.
Сигурно няма да е неподходящо да привършим тази книга с няколко реда от друга песен на Боб Дилън, които биха могли да служат като епитаф на Кери:
„Бих искал, скъпа моя, да напиша мелодия тъй ясна,
която би спасила те от участта на безумие ужасно,
която тръпката, и огъня, и болката да облегчи
на безполезното ти и безпредметно знание…“
От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 98)
Малката книжка вече е завършена. Надявам се да се продава добре, така че да мога да отида някъде, където никой не ме познава. Искам да обмисля всичко още веднъж, да реша какво ще правя от сега до онзи момент, когато моята светлинка ще се спусне надолу по онзи дълъг тунел в чернотата…
От заключението на Държавния съвет за разследване на Мейн във връзка със събитията на 27–28 май в Чембърлейн, Мейн:
… така, ние трябва да заключим, че макар и аутопсията, извършена на трупа, да показва някои изменения в мозъка, които може да са индикатори за наличието на някаква паранормална сила, не виждаме причини да се смята, че възникването на други такива случаи е възможно…
Откъс от писмо с дата 3 май, 1988 г. от Амелия Дженкс, Ройал Ноб, Тенеси, до Сандра Дженкс, Мейкен, Джорджия:
„… а малката ти племенничка расте като гъба, ужасно едра е за 2-годишно дете. Има сини очи като татко си и моята руса коса, ама сигурно ще потъмнее. Страшно хубава е и понякога, като я гледам как спи, си мисля, че много прилича на нашата майка.
Оня ден като си играеше в праха до къщата се приближих тихичко и видях най-смешното нещо. Ани си играеше с топчетата на братята си, само че те мърдаха съвсем сами. Ани се смееше и радваше, ама аз се поизплаших. Някои от топчетата подскачаха нагоре-надолу. Това ме подсети за баба, помниш ли като дойдоха хората на закона оня път да хванат Пит и пушките им изхвърчаха от ръцете им, а баба само се смееше и смееше. И тя можеше да кара стола си люлка да се люлее, даже и когато тя не беше в него. Яко се стряскам като се сетя за това. Много се надявам тя да не получава ония сърдечни пристъпи дето ги имаше баба, помниш ли?
Сега трябва да отивам и да пера, така че предай моите поздрави на Рич и гледай да ми пратиш снимки когато можеш. Все пак, нашата Ани е страшно хубава и очите й са ясни като мъниста. Хващам се на бас, че един ден ще стане покорител на света.
С много обич
Милиа“
Информация за текста
© 1974 Стивън Кинг
© 1992 Йонка Димова, превод от английски
Stephen King
