— Какво чакаш тогава?! Обади й се ти.
Черити го изгледа гневно. Обзе я внезапен и безсилен гняв — същото грозно чувство, което се бе появило след като Брет бе съобщил противно-точната си преценка за дебелия куп кредитни карти на Холи. Когато го изричаше, той бе имитирал интонацията на баща си и дори бе използвал фрази, които се срещаха в речта на Джо. Тогава изведнъж й хрумна, че единствената полза от това пътуване бе да й покаже на кого принадлежи Брет изцяло.
„Ето, на“, помисли си Черити с тъжна и горчива самоирония, „само преди пет минути уж нямаше да го лъжа“.
Онзи следобед нейният гняв беше запалил и неговия. Но тази вечер Брет само тихо каза:
— Не, няма нищо.
— Ако искаш, ще се обадим на някой друг и ще го накараме да отиде и да провери — рече тя, вече разкайвайки се за избухването си.
— На кого можем да се обадим?
— Ами, какво ще кажеш за някой от братята Миликън?
Брет само я погледна.
— Е, навярно идеята ми не е много добра — съгласи се Черити.
Малко преди края на миналата зима Джо Кембър и Джон Миликън се скараха жестоко за един ремонт на шевролета на „Миликън Брадърс“, който Джо бе извършил. От тогава Кембърови и Миликънови не си говореха много. Последният път, когато Черити отиде да играе „Бино“ в земеделския клуб, тя се опита да размени по някоя дума с Ким Миликън, дъщерята на Фреди, но Ким изобщо не й проговори. Просто вървеше до нея, вирнала глава, сякаш не беше преспала с половината момчета от гимназията в Касъл Рок.
Мина й през ума, че те наистина бяха изолирани там, на края на шосе № 3. Беше толкова самотна. Усети хлад. Не се сещаше на кого би могла да се обади и да го помоли да отиде до тях с фенерчето си, да потърси Куджо и да се увери, че той е добре.
— Няма значение — рече Брет унило. — Както и да е, сигурно съм глупав, та да се тревожа. Навярно той просто е ял репей или нещо подобно.
— Слушай — каза Черити и го обгърна с ръка. — Може да си всичко друго, Брет, но не си глупав. Сутринта ще се обадя лично на Алва и ще го помоля да отиде. Ще го направя веднага щом станем от сън. Става ли?
— Ще го направиш ли, мамо?
— Да.
— Страхотно! Извинявай, че те притеснявам, но май не ми излиза от ума.
Джим подаде глава от вратата.
— Взел съм клечките и дъската! Някой иска ли да играем?
— Аз — каза Брет и стана. — Ако ми покажеш как се играе.
— А ти, Черити?
Черити се усмихна.
— Мисля, че точно сега, не. Ще дойда за пуканките.
Брет излезе с чичо си. Тя остана на канапето, загледана в телефона и мислейки си за това как Брет беше ходил през нощта, как беше хранил някакво въображаемо куче с някаква въображаема храна в модерната кухня на сестра й.
„Куджо никога няма да бъде гладен вече. Никога.“
Внезапно Черити притисна ръце към гърдите си и потрепери. „Утре сутрин ще се погрижа за тази работа“, обеща тя на себе си, „по един или друг начин. Или ще се обадя, или ще се върнем и сами ще се погрижим. Обещавам ти, Брет!“
В десет часа Вик отново опита да се свърже с дома си. Никой не се обади. В единадесет часа опита пак. Все още нямаше никой, макар че остави телефона да звъни повече от двадесет пъти. Към десет часа той вече започна да се тревожи, а в единадесет бе съвсем изплашен… от какво ли? Не знаеше точно.
Роджър спеше. Вик набра номера в тъмното, чу сигнала в тъмното и затвори в тъмното. Чувстваше се самотен, като изгубено дете. Не знаеше какво да прави, или да мисли. Съзнанието му припяваше непрекъснато едно и също: „Отишла е с Кемп, отишла е с Кемп, отишла е с Кемп.“
Разумът и логиката бяха против. Вик пресъздаде в ума си всичко, което той и Дона си бяха казали — преповтори го отново и отново, заслушвайки се мислено в думите, интонацията и нюансите. Тя и Кемп бяха скъсали. Дона му бе казала да ходи да си разнася хартиите на друго място. Това го бе накарало да отмъсти и да напише онази „любовна бележчица“. Изобщо не ставаше въпрос за розови мечти и двама лудо влюбени един в друг, които се готвят да забегнат някъде.
„Скъсването не изключва сдобряване по-късно“, възразяваше съзнанието му някак тържествено, спокойно и неумолимо.
Ами Тад? Тя не би взела Тад със себе си, нали? От думите на Дона Вик съдеше, че Кемп е някакъв грубиянин и макар тя да не бе споменала нищо специално, Вик доби усещането, че онзи ден, когато Дона бе казала на Кемп да върви на майната си, бе имало и доста грубости.
„Влюбените вършат странни неща“.
Тази непозната и ревнива част от неговото съзнание (той дори и не подозираше за съществуването й до онзи следобед в парка „Диъринг Оукс“) изглежда имаше отговор за всичко, а в тъмното сякаш нямаше значение, че повечето отговори бяха ирационални.
Вик се люшкаше бавно напред-назад между две горещи точки: Кемп от една страна (
Между тези два полюса съзнанието му съзираше и едно по-разумно обяснение, което обаче го накара да почувства безсилен гняв. Навярно Дона и Тад бяха решили да отидат някъде на гости и да останат да спят там, като просто тя бе забравила да му се обади. Сега вече беше твърде късно да се обажда тук и там да разпитва, без да стресне хората. Би могъл да се обади на шерифа и да го помоли да изпрати някой да провери. Но не беше ли това прекалено?
„Не“, отвърна съзнанието му.
„Да, определено“, каза съзнанието му.
„Тя и Тад са мъртви и лежат със забити в гърлата ножове“, шепнеше съзнанието му. „Вестниците непрекъснато пишат за това. Беше се случвало и преди и то тъкмо в Касъл Рок — малко преди да дойдат и да се заселят в него. Онова побъркано ченге. Онзи Франк Дот.“
„Отишла е с Кемп“, говореше съзнанието му.
В полунощ Вик отново набра номера и този път настойчивото звънене на телефона, оставено без отговор, го накара да почувства ужасната, вледеняваща увереност, че се бе случила беда. Кемп, крадци, убийци, нещо! Беда! Беда вкъщи!
Вик пусна слушалката върху вилката на телефона и светна нощната лампа.
— Роджър — каза той. — Събуди се!
— А? Хъ! Уффф…
Роджър закри с ръка очите си, за да ги предпази от светлината. Беше облечен в пижамата си с малките жълти емблеми.
— Роджър! Роджър!
Роджър отвори очи, примигна и погледна малкия будилник.
