навсякъде. Огледалото над камината също беше на парчета. „Седем години нещастна любов за някого“, каза си Роскоу и изведнъж без всякаква причина се улови, че мисли за Франк Дод — дружелюбното ченге в малкия градец, който също така се оказа психопат, убиващ жени и малки деца. Роскоу настръхна. Тук не му беше мястото да мисли за Франк.
Роскоу влезе в кухнята, където всичко бе смъкнато от масата. Той внимателно и на пръсти пристъпи сред бъркотията. По гръбнака му отново полази мраз. Кухнята изглеждаше още по-зле. Тук някой беше вилнял като луд. Вратите на барчето бяха отворени и теренът бе използван кота панаирджийско игрище, където всеки се бие срещу всеки. Навсякъде се търкаляха канчета, тенджери и нещо бяло, подобно на сняг, което най-вероятно бе пяна за бръснене. На дъската за съобщения беше написано с големи, набързо надраскани, печатни букви:
„Оставих горе нещо за тебе, миличко.“
Внезапно Роскоу, загуби желание да се качва на втория етаж. За нищо на света той не желаеше да отиде гора. Роскоу, бе помагал при разчистването на три от бъркотиите, оставени от Франк Дод — включително трупа на Мери Кейт Хендерсен, която бе изнасилена и убита на естрадата на общинската ливада в Касъл Рок. Повече не желаеше да вижда такива неща… Ами ако жената горе беше простреляна, заклана или удушена? Роскоу беше видял доста касапници по пътищата и дори свикна до известна степен. Преди две години той и шерифът Банърман измъкнаха от картофобелачката еди човек, накълцан на парчета. Каква история беше само?! Тъкмо да я разказваш на внуците си. От случая с момичето Хендерсен обаче не беше виждал убити. Нито пък искаше да вижда сега.
Роскоу не знаеше какво точно изпитва — дали облекчение или погнуса — от това, което видя върху покривката на леглото в спалнята на Трентънови.
Той се върна в колата и включи радиостанцията.
Когато телефонът иззвъня Вик и Роджър не спяха, седяха мълчаливо пред телевизора и пушеха като луди. Даваха „Франкенщайн“ — оригиналния филм. Беше един и двадесет минути през нощта.
Вик грабна слушалката, преди да дочака края на първото иззвъняване.
— Ало? Дона? Ти ли…
— Мистър Трентън ли се обажда? — попита мъжки глас отсреща.
— Да?
— Обажда се шериф Банърман, мистър Трентън. Боя се, че имам малко тревожни новини за вас. Съжаля…
— Мъртви ли са? — попита Вик.
Внезапно той се почувства нереален и с две измерения — не по-истински от лицето на някой второстепенен актьор, като фон на някой стар филм, какъвто гледаха с Роджър в момента. Зададе въпроса си със съвсем обикновен тон. С периферното си зрение видя сянката на Роджър, когато той бързо стана от стола. Нямаше значение. Както и всичко останало. В тези няколко минути от обаждането по телефона до този миг Вик бе успял да хвърли поглед назад и видя, че целият му живот бе сценичен декор и фалшиво лустро.
— Мистър Трентън, полицаят Фишър бе изпратен…
— Оставете тъпите официалности и отговорете на въпроса ми! Мъртви ли са? — Вик се обърна към Роджър, който го гледаше с побеляло лице и озадачен. Зад него на телевизионния екран се виждаше някаква фалшива вятърна мелница, на фона на фалшиво небе. — Родж, имаш ли цигари?
Роджър му подаде една.
— Мистър Трентън, чувате ли ме?
— Да. Мъртви ли са?
— За момента не знаем къде точно са жена ви и синът ви — рече Банърман и Вик усети как вътрешностите му се върнаха на мястото си. Светът доби част от предишните си цветове. Разтрепера се. Незапалената цигара се затресе между устните му.
— Какво става? Какво знаете? Нали казахте, че сте шерифът Банърман?
— Точно така. Шериф съм на Касъл Рок и ако ми дадете малко време, ще се опитам да ви изясня картината.
— Да, добре.
Сега вече Вик се боеше, че всичко се развива някак много бързо.
— Полицаят Фишър бе изпратен в дома ви на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три в дванадесет и двадесет и четири минути тази сутрин в съответствие с вашата молба. Той установил със сигурност, че нито в алеята, нито в гаража има кола. Няколко пъти позвънил на входната врата, но след като никой не му отворил, Фишър влязъл вътре, използвайки ключа, окачен под покрива на стълбището. Видял, че в къщата някой свирепо е вандалствал — мебелите били преобърната, бутилките, съдържащи алкохол — изпочупени, сапун на прах бил поръсен по целия под и шкафовете в кухнята…
— Господи, Кемп! — прошепна Вик.
Агонизиращото му съзнание се спря на бележката: „Да имаш някакви въпроси?“. Той си спомни какво си бе помислил тогава — че освен всичко друго, бележката бе един обезпокояващ показател за психиката на този мъж. Беше зъл акт на отмъщение за това, че е бил зарязан. Какво бе направил Кемп този път? Какво бе направил, освен че бе минал през къщата им като някой войнстващ мародер?
— Мистър Трентън?
— Чувам ви.
Банърман се прокашля, сякаш това, което предстоеше да каже, го затрудняваше.
— Полицаят Фишър се качил на горния етаж. Горе нямало поразии, той открил следи от… хм, някаква белезникава течност, най-вероятно сперма, върху покривката на леглото в голямата спалня. — След кратко мълчание Банърман добави с непреднамерен комизъм: — Върху леглото не личало някой да е спал в него.
— Къде е жена ми?! — изкрещя Вик в слушалката. — Къде е момчето ми?! Имате ли някаква представа?!
— Успокой се — рече Роджър и сложи ръка върху рамото на Вик.
Лесно му беше на Роджър да каже „успокой се“, защото неговата жена си беше в леглото, както и близначките. Вик отърси ръката му от рамото си.
— Мистър Трентън, всичко, което мога да ви кажа засега е, че една група детективи е на местопроизшествието и моите хора им помагат. Няма следи вашата спалня или спалнята на сина ви да са били тършувани.
— Искате да кажете — като изключим следите от сперма — рече Вик вбесен, а Роджър трепна като да бе ударен. Долната му челюст увисна глуповато.
— Тогава къде са Дона и Тад?
Грубостта на Вик се превърна в объркване и в ъгълчетата на очите си той усети парещите сълзи на безпомощно малко момче.
— До този момент нямаме представа.
„Кемп!… Мили боже, ами ако Кемп ги е отвлякъл?!“
Само за миг в съзнанието му проблясна искра от онзи объркан сън снощи: Дона и Тад се крият в дупката в скалата, нападнати от ужасен звяр. После изведнъж картината изчезна.
— Ако имате някаква идея, мистър Трентън, за това кой би могъл…
— Отивам на летището и там ще наема кола — каза Вик. — Ще бъда при вас в пет часа.
— Да, мистър Трентън — рече Банърман с разбиране. — Но ако изчезването на жена ви и сина ви по някакъв начин е свързано с този вандализъм, времето може да бъде от изключителна важност. Ако имате и най-малка представа кой би могъл да има зъб на вас и на жена ви по причини както реални така и въображаеми…
— Кемп — отвърна Вик тихо и сподавено — вече не можеше да сдържа сълзите си. Всеки миг те щяха да бликнат от очите му. Усети как се стичат по лицето му. — Кемп го е направил. Сигурен съм, че е той. О, боже мой, ами ако ги е отвлякъл?!
