— Кой е този Кемп? — попита Банърман. Гласът му не беше смутен. Звучеше рязко и настойчиво.
Вик държеше телефонната слушалка в дясната си ръка. Лявата сложи върху очите си, скривайки от погледа си Роджър, хотелската стая, бръмченето на телевизора — всичко. Сега бе сам в тази чернота — сам с несигурния си глас и горещите сълзи, обливащи лицето му.
— Стийв Кемп — каза той. — Стийвън Кемп. Имаше магазин наречен „Селският Сваляч“25 тук в града. Сега го няма. Поне жена ми каза, че си е заминал. Той и жена ми… Дона… те… те имаха… ами, те имаха връзка. Разбрах, защото той ми изпрати бележка. Доста отвратителна бележка. Искаше да си го върне, предполагам. Струва ми се, че не му харесва много да го зарязват. Това… думите ми твърде елегантно изразяват съдържанието на онази бележка.
Вик силно разтърка с ръка очите си, съзирайки рояк опашати, червени звезди.
— Може би никак не му се е понравило, че бракът ни просто не се е разпаднал — продължи той. — Или може би просто… се е скапал. Дона казваше, че той се скапвал, когато губел някоя игра на тенис. Дори не се ръкувал над мрежата. Въпросът е… — Внезапно гласът му секна и Вик трябваше да се прокашля, за да може отново да говори. Около гърдите му сякаш имаше обръч, който ту го стягаше, ту го отпускаше. — Мисля, че въпросът е докъде може да стигне. Банърман, той би могъл да ги отвлече! От онова, което съм чувал за него, Кемп е способен да го направи.
От другият край не се чуваше нищо. Не, не съвсем. Чуваше се драскането на молив върху лист хартия. Роджър отново сложи ръка върху рамото на Вик и този път Вик я остави, благодарен за топлината. Чувстваше студ.
— Мистър Трентън, у вас ли е бележката, изпратена ви от Кемп?
— Не, скъсах я. Съжалявам, но при дадените обстоятелства…
— Случайно да е била написана с печатни букви?
— Да. Да, така беше.
— Полицаят Фишър намерил послание, написано с печатни букви върху дъската ви за съобщения в кухнята. Там пишело: „Оставих горе нещо за тебе, миличко.“
Вик тихо изръмжа. Последната слаба надежда, че би могъл да е някой друг — крадец, или може би просто деца — се изпари. „Качи се горе и виж какво съм оставил върху леглото!“ Това беше неговият стил. Съвсем същия като в онази негова бележчица.
— Съобщението сякаш доказва, че жена ви не е била в къщата, когато Кемп го е извършил — рече Банърман и, въпреки че бе в състояние на шок, Вик долови в гласа на шерифа фалшива нотка.
— Но тя може да е влязла, докато той все още е бил там и вие го знаете — рече безизразно Вик. — Може да се е върнала от пазара, от поправката на карбуратора. Всичко може да е било.
— Знаете ли каква кола караше Кемп?
— Мисля, че той нямаше кола, а камионетка.
— Цвят?
— Не зная.
— Мистър Трентън, предлагам ви да тръгнете от Бостън. Съветвам ви да наемете кола и да карате бавно. Ще бъде дяволска история, ако се окаже, че хората ви са добре, а вие се пребиете с колата на път за тук.
— Да, добре.
Не му се искаше да кара за където и да било — бързо или бавно. Искаше да се скрие. Дори нещо повече — искаше последните шест дни да се повторят.
— Има още нещо, сър.
— Какво е то?
— Докато пътувате насам, помъчете се мислено да си направите списък с имената на приятелите и познатите на жена ви в нашия район. Напълно възможно е все пак тя да е отишла на гости у някого.
— Разбира се.
— Най-важното, което трябва да запомните сега, е, че няма следи от насилие.
— Всичко долу е опустошено — каза Вик. — Това ми се вижда като доста гадно насилие.
— Да — отвърна Банърман сконфузено. — Да, хм.
— Ще дойда — рече Вик и затвори телефона.
— Вик, съжалявам — каза Роджър.
Вик не можа да срещне погледа на своя стар приятел. „Нося рога“, помисли си той. „Нали така казват англичаните? Сега Роджър знае, че аз нося рога.“
— Няма нищо — отвърна Вик и започна да се облича.
— С цялото това бреме в съзнанието ти… и все пак се реши да тръгнеш.
— Какво щеше да помогне, ако си бях останал вкъщи? — попита Вик. — Случи се. Аз… аз разбрах в четвъртък. Смятах, че… известна дистанция… време за размисъл… перспектива… какви ли не проклети глупости си мислех! И сега това.
— Вината не е твоя — сериозно каза Роджър.
— Родж, в този момент вече не зная коя е моя вина и коя не. Тревожа се за Дона, обезумял съм от страх за Тад. Искам да се върна. И ми се ще да спипам оня ебалник Кемп. Аз бих… — гласът му непрекъснато се извисяваше, докато накрая внезапно секна. Раменете му хлътнаха. В този миг Вик изглеждаше измъчен и стар, и почти напълно изхабен. Тогава отиде до куфара на пода и затърси чисти дрехи. — Обади се в „Авис“ на летището, моля те, и ми наеми кола. Портфейлът ми е върху тоалетния шкаф. Ще им трябва номера на кредитната ми карта „Американ Експрес“.
— Ще се обадя и за двама ни. Идвам с теб.
— Не!
— Но…
— Никакво „но“!
Вик нахлузи тъмносиня риза. Закопча почти половината копчета и разбра, че е сгрешил: единият край висеше много по-надолу от другия. Разкопча я и започна отначало. Сега вече действаше, а да действаш бе много по-хубаво. Обаче чувството за нереалност упорстваше. Вик продължаваше да си мисли за клипове, където всичко, приличащо на италиански мрамор, бе всъщност дебел картон, където всички пространства бяха ограничени от обсега на камерата и където винаги имаше някой, който се мотаеше отзад с клапа26 в ръка. Сцена номер четиридесет и едно — „Вик убеждава Роджър да продължи напред“. Първи дубъл. Той беше актьор, а филмът — напълно смахнат и абсурден. Но е безспорно много по-хубаво, когато тялото е в движение.
— А бе, човече…
— Роджър, това не променя нещата между „Ад Уъркс“ и компанията „Шарп“. Аз тръгнах да пътувам, след като вече знаех за Дона и онзи човек Кемп, отчасти защото не исках да се издавам (предполагам, че никой мъж не разтръбява, когато разбере как жена му е вършила оная работа с някой зад гърба му), но най-вече защото знаех, че хората, които зависят от нас, трябва да продължават, независимо от това с кого на жена ми е хрумнало да се чука.
— Имай милост към себе си, Вик. Не се измъчвай повече.
— Май че не мога — рече Вик. — Дори сега сякаш не съм в състояние.
— Аз пък не мога просто ей тъй да отида в Ню Йорк, като че ли нищо не се е случило!
— Доколкото имаме информация, нищо не се е случило. Ченгето непрекъснато ми го повтаряше. Ти
— Боже господи! Не е редно! Чувствам, че не е редно!
— Редно е. Ще ти се обадя в Балтимор веднага щом разбера нещо. — Вик вдигна ципа на панталона и нахлузи обувките си. — А сега се обади на „Авис“ вместо мен. Аз ще взема такси за Лоуган отдолу. Ето, ще ти напиша номера на кредитната ми карта.
Вик го написа, а Роджър стоеше безмълвен, гледайки как приятелят му си взима сакото и тръгва към вратата. После Вик се обърна и Роджър го прегърна тромаво, но изненадващо силно. Вик също го прегърна, притисна буза в рамото му.
— Ще се моля всичко да е наред — рече Роджър прегракнало.
