— Добре — отвърна Вик и излезе.
Асансьорът се спускаше с леко бръмчене… „Сякаш изобщо не се движи“, помисли си Вик. „Звуков ефект“. Двама пияни, крепящи се един-друг, се качиха в асансьора от фоайето, когато Вик слезе. „Бакшиши“, мина през ума му.
Той заговори портиера (още един бакшиш) и след около пет минути под синия брезентов навес на хотела спря такси.
Шофьорът на таксито беше черен и мълчалив. Бе настроил радиото си на стерео и слушаше соул- музика. „Темптейшънс“ пееха „Пауър“ до безкрай, докато таксито се носеше към летище Лоуган през почти безлюдните улици. „Адски готин декор за снимки“, помисли си вик. „Темптейшънс“ затихнаха и изведнъж се чу гласът на някакъв джазтъпанар-диджей, който съобщаваше прогнозата за времето. „Вчера беше горещо“, нареждаше дисководещият, „но още нищо не сте видели, братя и сестри! Днес ще е най-горещият летен ден до този момент и може би ще счупи рекорда! Великият Метеоролог Лу МакНели — Надморската височина предрече температури по-високи от 100 градуса27 във вътрешността на страната и не много по-ниски по крайбрежието. Огромна маса топъл въздух, дошъл от юг, се е настанил над Ню Ингланд под влиянието на мощен циклон… Тъй че, готин, искате ли да стигнете брега, тръгвайте още сега“, заключи дисководещият, добавяйки: „Надали ще ви се нрави да клечите в градския пек като стари крави. И за да ви уверя в това, ето го и Майкъл Джексън, който ще ви изпее «Далеч от стените»“28.
Прогнозата за времето не означаваше почти нищо за Вик, но би ужасила Дона дори повече, ако я бе чула.
Също както и предната сутрин, Черити се събуди преди зазоряване. Събуди се и миг-два се ослушваше без дори да е сигурна за какво точно се ослушва. После се сети: скърцащи дъски, стъпки. Ослушваше се, за да разбере дали синът й отново ходи в съня си.
Но в къщата цареше тишина.
Черити стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Коридорът беше пуст. След миг на колебание тя слезе до стаята на Брет и погледна в леглото му. Под чаршафа не се виждаше нищо освен черния му перчем. Ако беше ходил в съня си, то той го бе сторил преди събуждането й. Брет спеше дълбоко.
Черити се върна в стаята си и седна на леглото, поглеждайки към светлата, тънка ивица на хоризонта. Тя чувстваше, че решението й е взето. И то някак тайно, през нощта, в съня й. Сега, при първите студени лъчи на зората, Черити можеше да разгледа обстойно онова, което бе решило и усещаше, че то си струва цената.
Мина й през ума, че не бе облекчила душата си пред сестра си Холи, както се надяваше да направи. Преди вчерашния обяд и случая с кредитните карти все още можеше да го стори. А после, същата вечер, Холи й бе казала колко струва това тук, онова там, и прочие — буикът с четири врати, цветният телевизор „Сони“, паркетният под в хола. Сякаш в съзнанието на Холи всяко от тези нещо все още имаше невидим етикет с цената и винаги щеше да има.
Черити продължаваше да обича сестра си. Холи беше щедра, добра, импулсивна, обичлива и сърдечна. Ала начинът й на живот я бе принудил да зачеркне в сърцето си някои жестоки истини за това как бяха израсли бедни с Черити в провинциалния Мейн. Истини, които повече или по-малко бяха накарали Черити почти насила да се омъжи за Джо Кембър, докато щастливия случай… всъщност не по-различен от случая с лотарийния билет на Черити, бе дал възможност на Холи да срещне Джим и да избяга от ежедневието в бащиния си дом завинаги.
Черити се боеше, че ако каже на сестра си как
Черити не й бе казала нищо, защото Холи се бе окопала в градското ежедневие на висшата средна класа, като войник на стража в бойната си кула. Не беше й казала, защото гневът и ужасът не можеха да разрешат проблемите й. Не беше й казала, защото никой не обича да е второстепенен актьор в някоя забравена мелодрама, прекарващ дни, седмици, месеци и години с един неприятен, мълчалив и понякога плашещ съпруг. Черити бе разбрала, че има неща, които човек не искаше да казва. И то не само от срам. Понякога беше по-добре… по-достойно… да не се издава.
Не беше казала най-вече заради това, че тези работи бяха нейна грижа. Неин проблем си беше, какво ще се случи с Брет… а през последните два дни тя все повече стигаше до убеждението, че онова, което синът й щеше да направи със собствения си живот в крайна сметка щеше все по-малко да зависи от нея и Джо, отколкото от самия Брет.
Тя нямаше да се развежда. Щеше да продължи нелегалната си война с Джо за сърцето на момчето, каквото и да й струваше. В своята тревога, че Брет иска да превърне баща си в кумир, Черити навярно бе забравила (или може би бе пропуснала факта), че идваше време, когато децата трябваше да решат сами, а родителите (майките както и бащите) трябваше да се оттеглят. Брет беше забелязал вулгарния показ на кредитните карти на сестра й. Черити само мажеше да се надява той да забележи и това, че баща му ядеше с шапка на главата… освен всичко друго.
Зората се пукваше. Черити взе халата си, окачен на вратата, и го облече. Искаше да се изкъпе, но не и преди другите да станеха от сън чуждите хора. Да, такива бяха. Дори лицето на Холи сега й беше чуждо — лице, което съвсем слабо напомняше на онова от снимките в семейните албуми, донесени от Черити. Дори самата Холи ги бе разглеждала леко озадачена. Щяха да се върнат в Касъл Рок, за да се върнат в къщата на края на шосе № 3, да се върнат при Джо. Тя щеше отново да подхване задълженията си и животът продължаваше. Така би било най-добре.
Черити си напомни да се обади на Алва малко преди седем часа, когато той щеше да закусва.
Едва минаваше шест часа сутринта и яркият ден току-що бе настъпил, когато Тад получи първият пристъп.
Той се събуди от явно дълбок сън някъде към пет часа и петнадесет минути и бе разбудил и Дона от дрямката й, казвайки й, че е гладен и жаден. С това той сякаш натисна някакъв бутон, скрит дълбоко в нея, и за първи път Дона осъзна, че тя също е гладна. Знаеше, че е жадна — това горе-долу бе постоянно усещане, ала не беше мислила за храна всъщност от вчера сутринта. Сега изведнъж почувства вълчи глад.
Залъга Тад криво-ляво с празни приказки, които вече не означаваха нищо реално за нея, така или иначе. Говореше му, че скоро ще дойдат хора, ще отведат лошото куче и ще ги спасят.
Истинското нещо бе мисълта за храната.
Например, закуска. Две закуски, моля! Два пъти яйца, пържени в масло (келнер, моля не ги препържвайте, ако обичате). Френски хлебчета. Големи чаши току-що изстискан портокалов сок, толкова студен, че по стъклото избиват малки капчици. Канадски бекон, бухти, ядки със сметана, посипани отгоре с боровинки… „бобинки“ както винаги ги наричаше баща й. Още една смешна измислица, която извънредно много ядосваше майка й!
Стомахът й изкъркорваше и Тад се разсмя, което я сепна и зарадва със своята неочакваност — беше
