Куджо

брошура, която Дона небрежно бе прелистила в кабинета на ветеринарния лекар в Ню Йорк, където бе завела домашната котка Дайна, за да й бият инжекция против гана. Ах, извинете, против гана и против бяс!

Бяс — болест на централната нервна система. Добрата, стара ЦНС. Предизвиква бавно разрушаване на същата… но може би иначе болестта изобщо не би била толкова опасна. „Естествено“, мислеше си с надежда Дона, „аз дори не съм сигурна, че кучето наистина е бясно. Единственото бясно куче, което някога съм виждала, е това, гдето Грегъри Пек го застреля с пушка във филма «Да убиеш присмехулник». Освен факта, разбира се, че онова куче всъщност не беше бясно, а само изглеждаше такова. Вероятно бе някакъв мръсен помияр от местния кучкарник, когото обилно бяха напръскали с пяна за бръснене «Жилет»“…

Дона насочи мисълта си към същината на въпроса. По-добре да направи макар и лош анализ на положението, както казваше Вик, поне засега. Освен това в сърцето си тя бе уверена, че кучето е бясно — какво друго би го накарало да се държи така? Куджо бе напълно побъркан.

Също така бе я ухапал. И то лошо. Какво означаваше това?

Хората се заразяваха от бяс. Дона го знаеше, и смъртта бе ужасна. Може би най-ужасния начин да умреш. Имаше ваксина против бяс и можеше да се лекува с инжекции. Инжекциите бяха доста болезнени макар и сигурно не толкова болезнени, колкото онова, което се бе случило с кучето. Но…

Спомни си, че някъде бе чела за два случая, в които хората бяха оцелели, макар и в напреднал стадий на бяс — тоест случаи, които не са били диагностицирани преди заразените да покажат явните симптоми на болестта. Единият от оцелелите беше момче, което изцяло се бе възстановило. Другият беше един изследовател — биолог, който бе останал с трайни увреждания в мозъка. Добрата, стара ЦНС се бе разпаднала.

Колкото по-дълго болестта не се лекуваше, толкова по-малко шансове имаше. Дона потърка с ръка челото си, овлажнено от студената пот.

Какво означаваше дълго време? Часове? Дни? Седмици? Може би месеци? Тя не знаеше.

Изведнъж колата сякаш се смали и доби размерите на „Хонда“, после на онези малки коли с три колела, каквито даваха на инвалидите в Англия, после доби размерите на кош за мотоциклет и накрая — размерите на ковчег. Двоен ковчег — за нея и за Тад. Те трябваше да излязат от тук, да излязат, да излязат…

Ръката й заопипва за дръжката на вратата, преди тя да успее да се съвземе. Сърцето й блъскаше и усилваше пулсирането в главата й. „Моля те!“, мислеше си тя, „И без страх от затворени пространства е достатъчно тежко! Така, че моля те… моля те… моля те!“

Отново я налегна свирепа жажда. Погледна навън, а Куджо неумолимо се втренчи в нея. Сребърната пукнатина в прозореца сякаш разполовяваше тялото му.

„Нека някой да ни помогне“, мислеше си Дона. „Моля ви, моля ви, помогнете!“

* * *

Роскоу Фишър бе паркирал колата в сянката на „Джери Ситгоу“, когато чу повикването. Официално Роскоу следеше за нарушители, превишаващи скоростта, а в действителност си подремваше. В дванадесет и половина в сряда сутрин шосе № 117 бе напълно безлюдно. В главата си той имаше малък будилник и Роскоу му се доверяваше, че ще бъде събуден някъде към един часа, когато започваше притокът на коли от Норуей. Тогава можеше да има известно раздвижване.

— Кола три, обади се! Кола три! Край!

Роскоу се сепва разсънен, разливайки по чатала си кафето от пластмасовата чаша.

— О, триста лайняни дяволи! — рече плачливо той. — Ето на това му се вика готино изпълнения, нали? Майка му!

— Кола три, чуваш ли ме? Край!

Роскоу грабна микрофона и натисна копчето отстрани.

— Чувам те, база!

Искаше му се да добави: „Надявам се, че си струва, защото в момента си кисна топките в цяла локва от студено кафе“, но пък не се знаеше кой или коя подслушва полицейските обаждания на скенера си… дори в дванадесет и половина през нощта.

— Трябва да идеш на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три. — каза Били. — Това е къщата на мистър и мисис Виктор Трентън. Провери къщата. Край.

— За какво ще проверявам, база?

— Трентън е в Бостън и никой не отговаря на повикванията му по телефона. Той смята, че в къщата му трябва да има някой. Край.

„Ето, на! Колко прекрасно, нали?!“, помисли си кисело Роскоу Фишър. „Само заради това ще трябва да дам четири долара за химическо чистене. И дори да спра някой нарушител, той ще сметне, че така съм се натегнал за евентуално повишение, та чак съм се напикал.“

— Десет и четири минути е. Искам почивка. Край. — каза Роскоу, включвайки стартера.

— Моят часовник показва дванадесет и тридесет и четири след полунощ — рече Били. — Кола три, под стряхата до главния вход на къщата има окачен ключ. Мистър Трентън иска направо да влезеш вътре и да видиш дали къщата изглежда напусната. Край.

— Прието, база! Край и прекъсвам.

— Прекъсвам.

Роскоу включи фаровете и се понесе по безлюдната главна улица на Касъл Рок, минавайки покрай общинската ливада с естрадата за концерти и острия й, зелен покрив. Заизкачва височината и някъде, преди да стигне равното, сви вдясно по „Ларч Стрийт“. Къщата на Трентънови беше втората след ъгъла и Роскоу видя, че през деня те имаха хубава гледка към града долу. Той спря голямата полицейска кола номер три до бордюра, излезе навън и тихо затвори вратата. Улицата беше тъмна и дълбоко спеше.

Роскоу спря за миг и дръпна мокрия плат от чатала си, при което направи гримаса. После тръгна нагоре по алеята. Тя беше пуста, както и малкият гараж в горния й край. Вътре видя паркирана тротинетка — същата, каквато имаше и синът му.

Роскоу затвори гаража и отиде до главния вход. Видя, че тазседмичния брой на „Кол“ беше опрян на външната врата. Той го взе и натисна бравата. Не беше заключено. Роскоу влезе вътре, чувствайки се като крадец. Метна вестника върху широкия парапет на стълбището и натисна звънеца при вътрешната врата. Звънът се разнесе из цялата къща, но никой не му отвори. Той позвъни още два пъти в интервал от три минути, за да даде време на госпожата да се събуди, да си сложи халата и да слезе долу… ако госпожата изобщо беше тук.

Когато и след третото позвъняване, никой не слезе, Роскоу натисна бравата. Беше заключено.

„Съпругът го няма и тя вероятно е отишла у свои приятели“, помисли си Роскоу, ала фактът, че госпожата не бе уведомила съпруга си, се стори на Роскоу Фишър малко странен. Той опипа пад стряхата и пръстите му докоснаха ключа, който Вик бе окачил малко след като се бяха нанесли в къщата. Роскоу свали ключа и отключи входната врата… ако бе опитал да влезе през вратата на кухнята, както го направи Стийвън Кемп същия следобед, то той щеше да влезе веднага. Като повечето жители на Касъл Рок, Дона беше небрежна и не винаги заключваше, когато излизаше навън.

Роскоу влезе в къщата. Беше взел и фенерчето си, но предпочете да не го използва. Така щеше да се почувства още повече като закононарушител — крадец с голямо петно от кафе върху чатала си. Заопипва за електрически ключ. Попадна на два — горният беше за външната лампа при стълбището. Нея той бързо изгаси. Долният ключ беше за лампата във всекидневната и Роскоу я запали.

Той се заоглежда наоколо цял един безкраен миг, невярвайки на очите си — отначало си помисли, че е някаква оптическа измама и че зрението му не може да свикне със светлината или нещо такова. Ала нищо не се промени и сърцето му лудо заби.

„Не трябва нищо да пипам“, мина през ума му. „Мама му стара, каква е тази работа?!“ Роскоу забрави за петното от кафе върху панталона си и вече не се чувстваше като крадец. Беше изплашен и развълнуван.

Ама тук наистина се бе случило нещо! Всекидневната беше обърната наопаки. Статуетките от полицата бяха изпочупени и парчетата, разпилени по целия под. Мебелите бяха прекатурени, книгите — разхвърляни