Куджо

— Хей, Вик, кое време е?!

— Роджър… — Вик преглътна и сякаш в гърлото му нещо се счупи. — Роджър, полунощ е, а Дона и Тад още не са се прибрали вкъщи! Много съм притеснен!

Роджър седна в леглото си и приближи будилника до очите си, за да се увери, че Вик бе казал истината. Часът беше четири минути след полунощ.

— Е, може да им е омръзнало да стоят сами вкъщи, Вик. Понякога Алти взема дъщерите и отива у Сали Патри, когато ме няма. Става извънредно нервна и раздразнителна, щом вятърът задуха откъм езерото. Така казва тя.

— Щеше да ми се обади.

Сега, когато бе светло и Роджър говореше с него, седнал в леглото си, идеята, че Дона може да е забягнала със Стийвън Кемп, му се видя абсурдна. Не можеше да повярва дори, че му е хрумнало такова нещо. По дяволите логиката! Тя му бе казала, че е скъсала и той й бе повярвал. И сега й вярваше.

— Да ти се обади ли? — попита Роджър — той още не можеше да свърже фактите.

— Тя знае, че аз се обаждам почти всяка вечер вкъщи, когато съм на път. Щеше да се обади в хотела и да остави съобщение, че няма да спи у дома. И Алти би направила така, нали?

Роджър кимна.

— Да. И тя би се обадила.

— Би се обадила и би оставила съобщение, та да не се тревожиш като мене сега.

— Да, но тя може просто да е забравило, Вик.

Все пак кафявите очи на Роджър гледаха тревожно.

— Разбира се — каза Вик. — Обаче може и нещо да се е случило.

— Дона носи документите си за самоличност, нали? Ако тя и Тад са катастрофирали, да пази господ, ченгетата ще се обадят първо в дома ти, а после — в офиса. Автоматичният секретар ще…

— Нямах предвид катастрофа — прекъсна го Вик. — Мислех си как… — гласът му затрепери. — Мислех си как тя и Тад са сами вкъщи и… майка му стара, не зная… просто се уплаших и толкова!

— Обади се на шерифа — бързо каза Роджър.

— Да, но…

— Какво но?! Със сигурност Дона няма да се уплаши, защото не е там. По дяволите! Успокой съвестта си и се отпусни. Не значи, че ще отидат там със сирени и святкащи лампи. Просто го попитай не могат ли да изпратят някой полицай у вас, за да провери дали всичко е наред. Има хиляди место, където би могла да бъде. Дявол да го вземе, може да е на някой наистина хубав купон!

— Дона мрази купоните.

— Тогава може момичетата да са се събрали да играят на карти, загубили представа за времето и Тад спи в нечия гостна стая.

Вик си помисли как Дона му бе казала веднъж, че не желае да се сближава с никое то „момичетата“ — „не искам да ме свързват с онези, които непрекъснато висят по разни сергии с домашно приготвени сладки.“ Но той не го каза на Роджър. Беше твърде близо до темата „Стийвън Кемп“.

— Да, може да е нещо такова — рече Вик.

— Имаш ли резервен ключ за къщата си, скрит някъде отвън?

— Има един, закачен на кука под покрива, отпред при главния вход.

— Кажи на ченгетата. Някой ще влезе вътре и хубаво ще огледа… освен ако не държиш някъде хашиш или кокаин и се боиш полицията да не се натъкне на тях.

— Няма нищо такова!

— Тогава, направи го! — каза сериозно Роджър. — Тя може би ще позвъни тук, докато ченгетата проверяват у вас и ти ще се почувстваш като глупак, но понякога е добре да се чувстваш като глупак. Знаеш какво имам предвид.

— Да, де — рече Вик и леко се усмихна. — Зная.

Той пак взе в ръка слушалката, поколеба се, после отново набра домашния си номер. Никой не се обади. Част от успокоението, което получи от Роджър, се изпари. Свърза се с „телефонни услуги“ в Мейн и си записа телефонният номер на шерифа в Касъл Рок. Беше дванадесет часа и петнадесет минути в сряда сутринта.

* * *

Дона Трентън седеше с ръце леко опрени във волана на „Пинто“-то. Най-после Тад бе заспал отново, ала сънят му не беше спокоен. Той се свиваше и въртеше, понякога стенеше. Тя се боеше, че малкият изживява всичко, което се бе случило по-рано.

Дона докосна челото му. Тад измърмори нещо и се дръпна назад. Клепките му трепнаха два-три пъти и пак се спуснаха надолу. Челото му гореше. Почти сигурно бе, че е резултат от непрекъснатото напрежение и страх. Тя самата бе трескава и чувстваше силно болка. Коремът я болеше, ала тези рани бяха повърхностни — по-скоро драскотини. В това й бе провървяло. Куджо бе наранил левия й крак много повече. Раните там (ухапванията, настояваше съзнанието й, сякаш наслаждавайки се на ужаса, който предизвикваше думата) бяха дълбоки и страшни. Те бяха кървили обилно, преди да хванат кора, а и Дона не се бе опитала да ги превърже веднага, въпреки че в кутията на арматурното табло имаше аптечка. Тя смътно се надяваше, че шуртящата кръв ще прочисти раните… така ли бе станало всъщност или това бе просто бабини деветини? Дона не знаеше. Имаше толкова много неща, които не знаеше. Дяволски много!

Когато най-сетне разкъсванията хванаха кора, цялото й бедро и шофьорската седалка бяха лепкави от кръв. Трябваха и три дебели марли от аптечката, за да покрие раната. Бяха последните. „Трябва да купя нови“, помисли си тя и нададе кратък, истеричен кикот.

На слабата светлина, плътта й точно над коляното изглеждаше като разоран чернозем. Откакто кучето я бе ухапало, усещаше непрекъснато, болезнено пулсиране. Беше глътнала няколко аспирина от аптечката без вода, но болката не бе намаляла ни най-малко. Усещаше и силно главоболие, сякаш че цял сноп жици стягаха слепоочията й все повече и повече.

Когато свиваше крака си, болезненото пулсиране се превръщаше в остър, стоманен свредел. Дона не бе сигурна дали изобщо ще може да стъпва на крака си сега, а още по-малко пък да тича до вратата на къщата. Всъщност, имаше ли значение? Кучето седеше върху чакълестата настилка между колата й и вратата на къщата, обезобразената му глава бе наведена надолу, а очите му бяха неизменно приковани върху нея. Върху нея!

На Дона някак не й се вярваше, че Куджо ще може да се движи тази вечер. Утре слънцето навярно щеше да го вкара в гаража, ако се окажеше толкова горещо, колкото вчера.

— Той иска мене — прошепна тя с напуканите си устни.

Вярно беше. По някакви причини, предопределено от Съдбата или по свои собствени, неведоми причини кучето искаше нея.

Когато Куджо падна на пътеката, Дона бе сигурна, че той умира. Никое живо същество не би понесло ударите, които тя му нанесе с вратата. Дори гъстата му козина не можа да ги омекоти. Едното ухо на Сан Бернара висеше сякаш на косъм. Ала кучето постепенно се изправи на крака. Дона не вярваше на очите си… Не искаше да вярва на очите си.

— Не! — изкрещя тя, напълно загубила контрол над себе си. — Не! Лягай долу, ти трябва да си мъртъв! Лягай долу, ти мръсно псе!

— Мамо, недей… — измърмори Тад, обгръщайки с ръце главата си. — Боли… боли ме…

Оттогава положението бе все същото. Времето отново бе започнало да се влачи. Няколко пъти Дона приближи своя часовник до ухото си, за да се увери, че не беше спрял, тъй като й се струваше, че стрелките изобщо не се движат.

Дванадесет часа и двадесет минути.

„Какво знаем за болестта бяс, деца?“

Безценно малко! Мъгляви и откъслечни факти, прочетени навярно в неделните вестници. А също и една