Арни, Уелч, Репертън… Льобей?
Понякога му се струваше, че не полицейският обиск го кара непрекъснато да се чувства сломен и изплашен. Причината не бе и в арестуването на главния му счетоводител, нито че данъчните служители бяха по петите му и този път не се шегуваха. Не заради тях беше започнал внимателно да оглежда улицата всеки път, преди да излезе навън; не заради главния прокурор се озърташе неспокойно, когато вечер се прибираше вкъщи.
Непрекъснато си припомняше онова, което бе видял (или което му се бе привидяло) през онази нощ, като се опитваше да си внуши, че всичко е плод на фантазията му.
За пръв път в живота си не се доверяваше на сетивата си. След известно време навярно ще си внуши, че е заспал и е сънувал всичко.
Не беше виждал Арни от освобождаването му под гаранция, нито му се беше обаждал по телефона. Отначало възнамеряваше да използва онова, което знаеше за Кристин, за запушване на устата на хлапака, ако му хрумнеше да проговори. Бог му е свидетел, че Арни може да го вкара в затвора, ако реши да „пропее“ пред ченгетата. Едва след поредицата от арести Дарнъл осъзна колко много знае Арни и започна да се самообвинява (само по себе си обезпокояващ факт, защото никога досега не бе подлагал на съмнения действията си). Питаше се дали всичките му „сътрудници“ знаят толкова много. Спомни си за Репертън и за подобните на него негодници, които беше използвал години наред. Възможно ли е да е бил толкова глупав и непредпазлив?
След дълги размишления реши, че единствено Кънингам знае повече от необходимото, защото бе по- различен от останалите — като че разбираше всичко по интуиция. Не приличаше на връстниците си, които само се перчеха и се наливаха с алкохол. Странно, но Дарнъл изпитваше почти бащинско чувство към Арни, въпреки че без колебание би го изхвърлил, ако започнеше да си пъха носа където не трябва. „Да, не бих се поколебал“ — помисли си той, като че се оправдаваше пред себе си.
Загледа се в телевизора — филмът (чернобяло, надраскано копие) свършваше: Скрудж беше отишъл у семейство Крачит. Всички изглеждаха напълно откачени, но най-вече Скрудж. Очите му проблясваха маниакално, приличаше на някакъв клиент, който идваше в гаража преди двайсетина години. Наричаше се Евърет Дингъл. Един следобед се прибрал вкъщи и застрелял цялото си семейство.
Уил запали пура и си каза, че би дал мило и драго да прогони отвратителния вкус, предизвикан от респиратора. Напоследък дишането му беше по-затруднено от всякога. Проклети пури — определено му пречеха, но беше прекалено стар тепърва да се отучва.
Арни не беше проговорил — поне засега. Адвокатът му съобщи за арестуването на Хенри Бък. Последният беше шейсет и тригодишен и имаше внуци, би предал три пъти самия Христос срещу обещание да го освободят, или срещу условна присъда. Уил беше сигурен, че старецът ще „изпее“ всичко, което за щастие не беше много. Бък знаеше за бомбичките и за цигарите, но това бе само върхът на айсберга. Дарнъл се занимаваше и с контрабанда на алкохол, с продажба на крадени коли и на оръжие (включително няколко картечници, купени от откачени типове и от кръвожадни ловци, които искали „да проверят дали действително картечницата може да разкъса сърна“), както и на антики, изнесени от Нова Англия. През последните няколко години търгуваше и с кокаин. Едва сега осъзнаваше, че е било грешка. Колумбийците от Маями приличаха на отвратителни плъхове… Слава Богу, че не спипаха малкия с пратка кокаин.
Уил се страхуваше, че този път няма да му се размине — до голяма степен всичко зависеше от откачения хлапак и донякъде от шантавата му кола. Ситуацията бе много деликатна, също като къщичка от карти. Дарнъл се страхуваше да каже, или да предприеме нещо от страх да не сгреши. Освен това бе твърде възможно Кънингам да му се изсмее в лицето и да го нарече побъркан дъртак.
Стиснал пурата между зъбите си, шишкото стана и изгаси телевизора. Време е да си ляга, но преди това ще изпие един коняк. Въпреки умората си, напоследък заспиваше трудно.
Направи крачка към кухнята… и дочу клаксона отвън. Повелителното изсвирване заглуши дори воя на вятъра.
Дарнъл се вкамени и придърпа халата около огромния си търбух. Внезапно лицето му сякаш се подмлади — изглеждаше напрегнато и замислено.
Разнесоха се още три кратки, резки изсвирвания.
Уил извади пурата от устата си, обърна се и прекоси хола. Движеше се като в сън, обзе го чувство за нещо вече виждано; стори му се, че го заливат с вряла вода. Чувстваше странно примирение. Още преди да дръпне завесата и да погледне навън, знаеше, че това е Кристин. Страховете му се оправдаха — беше дошла да си уреди сметките с него, да му отмъсти.
Колата стоеше пред високия насип, направен от снегорините, и приличаше на призрак сред огромните парцали сняг. Мощните й фарове разпръскваха мрака. За миг на Уил му се стори, че зад волана й има някой, сетне забеляза, че е празна също както през онази нощ, когато я видя да се прибира в гаража. Уонк-уонк. Уонк-уонк. Все едно, че го викаше.
Сърцето му биеше лудо. Той пусна завесата и забърза към телефона. Ще се обади на Кънингам и ще му нареди да обуздае любимия си демон.
Изминал бе половината разстояние, когато моторът на колата изрева, все едно крещеше жена, която подозира измяна. Разнесе се силно скърцане. Уил се върна до прозореца и видя как Кристин се отдалечава на заден ход от високия снежен насип в края на алеята. Обсипаният със сняг капак беше леко огънат. Моторът отново форсира. Задните колела поднесоха в мекия сняг, после зацепиха. Колата се стрелна напред и отново се блъсна в насипа сред облак сняг, който вятърът разнесе както вентилатор разнася цигарен дим. „Никога не ще успее! — помисли си Уил. — Голямо чудо, ако премине насипа. Да не смята, че ще изляза навън да си поиграем!“
Задъхвайки се, той се върна до телефона, намери в указателя номера на семейство Кънингам и започна да го набира. Обърка цифрите, защото ръката му трепереше. Изруга, натисна вилката и отново започна да набира.
Отвън долетя ревът на двигателя. За трети път колата се вряза във високия насип. Вятърът нададе вой и сняг обсипа големия панорамен прозорец. Уил навлажни устните си с език и се опита да си поеме дъх. Чувстваше, че започва да се задушава.
Най-сетне успя да набере номера. Телефонът на другия край иззвъня веднъж, два, три пъти. Четири…
Моторът на Кристин изръмжа. Отново се разнесе приглушен звук, когато тя за пореден път блъсна насипа.
Шест иззвънявания… седем. У семейство Кънингам нямаше никого.
— По дяволите! — прошепна Уил и тресна слушалката.
Лицето му беше пребледняло, ноздрите му — разширени като на животно, надушило горски пожар. Захвърли на пода угасналата пура и забърза към прозореца, докато трескаво ровеше в джоба на халата си. Напипа помпичката и здраво я стисна, което го поуспокои.
Внезапно проблеснаха фарове, които почти го заслепиха. Той засенчи очи със свободната си ръка и видя как Кристин отново се врязва във снежния насип — малко по малко си проправяше път към алеята. Уил я наблюдаваше как се отдалечава на заден ход и от все сърце пожела на шосето да се появи снегорин и да помете дяволската кола.
Но вместо снегорин отново видя Кристин. Моторът й виеше, фаровете й осветяваха покритата със сняг морава. Засили се и се блъсна в насипа, разхвърча се сняг. Предницата й се повдигна и Уил си помисли, че ей-сега ще излезе на алеята. В този миг задницата й поднесе и тя отново се отдалечи на заден ход.
Дарнъл имаше чувството, че гърлото му вече не пропуска въздуха, от който се нуждаеха белите му дробове. Използва респиратора и си помисли, че трябва да извика полиция. Точно така! Полицаите ще дойдат и ще го избавят от плимута на Кънингам. Засега е в безопасност зад стените на дома си. Беше…
Кристин стремглаво се понесе напред, удари се в насипа и този път успя да го премине. Предницата й се върна и фаровете обляха със светлина къщата. След миг вече беше на алеята. Уил трескаво си помисли: „Няма страшно, не може да ми направи нищо.“
Колата не намали скорост, дори я увеличи, премина през двора и с рев се понесе към панорамния прозорец, до който стоеше Уил.
Задъхан, той отскочи назад и се спъна в креслото си. Кристин се вряза в стената. Прозорецът се счупи и отвън нахлу леден вятър. Счупени стъкла се разхвърчаха във всички посоки като смъртоносни стрели, през
