9. ЛИЙ ОТИВА НА ГОСТИ
Петнайсетина минути преди да дойде Лий грабнах патериците и се завлякох до най-близкия до антрето стол, за да съм сигурен, че ще ме чуе, когато й извикам да влезе. После взех „Ескуайър“ и се опитах да прочета статията, озаглавена „Следващият Виетнам“, върху която имах да пиша домашно. Напразно се опитвах да се съсредоточа. Бях нервен и изплашен — навярно до голяма степен това се дължеше на огромната ми радост, че отново ще видя Лий.
Бях съвсем сам вкъщи. След обаждането й на Бъдни вечер издебнах татко насаме и го попитах дали е възможно на двайсет и шести следобед да заведе някъде мама и Илейн.
— Защо не? — съгласи се той.
— Благодаря, татко.
— Няма нищо. Но запомни, че си ми длъжник.
— Татко!
Той лукаво ми намигна.
— Нали знаеш — услуга за услуга. Усмихнах се.
— Много си готин, няма що!
— Направо съм цар — съгласи се той и тъй като не е вчерашен ме попита дали разговорът ми с Лий има нещо общо с Арни.
— Ами… — несигурно промълвих аз и се почувствах гузен, сякаш баща ми четеше мислите ми. — Лий действително беше гадже на Арни, но мисля, че се разделиха.
— Май му се струпаха доста неприятности, а?
— Не успях да спазя обещанието, дадено пред теб и да бъда негова сянка.
— Едва ли би могъл, след като прекара толкова време в болницата. Бъди спокоен, ще се погрижа майка ти и Ели да отсъстват във вторник следобед. Моля те само за едно — внимавай!
Дълго размишлявах върху последните му думи. Едва ли се безпокоеше, че ще се опитам да изнасиля Лий, след като все още бях частично гипсиран. Може би усещаше, че нещо не е наред, че има опасност да се забъркам в страхотна каша, след като приятелят ми от детинство се бе променил до неузнаваемост и при това беше освободен от затвора под гаранция.
Аз също съзнавах, че нещо не е наред и се страхувах до смърт. Либъртивилският „Кистоун“ не излизаше на Коледа, но трите питсбъргски телевизионни канала и независимите компании разгласиха случилото се с Уил Дарнъл и показаха ужасяващи кадри от къщата му. Стената откъм шосето беше унищожена — едва ли имаше по-точна дума. Изглеждаше така, сякаш някакъв побъркан нацист е преминал с танка си през нея. Тази сутрин на първа страница на местния вестник се появи огромно заглавие: „Престъпна ръка може би е причинила смъртта на заподозрян в контрабанда мафиоз“. Отгоре на всичко поместваха и снимка на къщата с огромната дупка в стената. Подробностите за случилото се бяха на трета страница. Другото съобщение бе по-малко, тъй като Уил Дарнъл беше известна личност, при това „заподозрян от полицията мафиоз“, а Дон Вандерберг — някакъв хулиган, работещ на бензиностанция. Заглавието му гласеше: „Момче, обслужващо бензиностанцията прегазено на Бъдни вечер. Виновникът — избягал“. Следваше кратък текст, който завършваше с предположението на шефа на либъртивилската полиция, че избягалият шофьор е бил пиян, или дрогиран. Нито той, нито журналистите от „Кистоун“ свързваха двете произшествия, случили се на различни места по време на бушуващата буря, блокирала движението в Охайо и в Западна Пенсилвания. Но аз моментално и против волята си видях връзката помежду им. Освен това тази сутрин няколко пъти забелязах въпросителния поглед на баща ми. Имах чувството, че изгаря от желание да ме попита нешо — Бог знае какво щях да му отговоря: в сравнение с подозренията ми смъртта на Уил Дарнъл не беше толкова страшна. Но татко явно размисли и не ми зададе неудобни въпроси. Честно казано, изпитах огромно облекчение.
В два и две минути на вратата се позвъни.
Извиках: „Влез!“, не издържах и се изправих с помощта на патериците.
Вратата се отвори и Лий надникна в хола.
— Здравей, Денис.
— Заповядай, влез.
Тя колебливо прекрачи прага — изглеждаше адски красива в яркочервената си канадка и тъмносините панталони. Нетърпеливо отметна обточената с кожа качулка, дръпна ципа на канадката си и нареди:
— Сядай веднага! Изглеждаш като някакъв глупав щъркел, кацнал върху патерици.
— Много си мила, няма що! — възкликнах и несръчно се отпуснах на стола. Когато си целият гипсиран, всичко е много по-различно, отколкото във филмите; никога не успяваш да седнеш елегантно като Кари Грант, който се кани да изпие един коктейл в Риц в компанията на Ингрид Бергман. Пльосваш се на канапето и се смяташ за късметлия, ако възглавницата под теб не издаде звук, подобен на пръдня, като че внезапното сядане толкова те е стреснало, че си напълнил гащите. Този път имах късмет — сигурно знаеш, че съм луд за комплименти.
Лий ме изгледа.
— Как си, Денис?
— Вече се оправям. А ти?
— Имала съм и по-добри моменти — прошепна тя и прехапа устни. Навярно при нормални обстоятелства това би ми се сторило много сексапилно, но сега изобщо не ми направи впечатление. Побързах да кажа:
— Остави си палтото и ела да седнеш.
— Добре.
Погледите ни се срещнаха и това ми дойде прекалено много. Побързах да извърна очи и си напомних, че Арни е най-добрият ми приятел.
Лий закачи палтото си и се върна в хола.
— Къде са вашите?
Вдигнах рамене.
— Помолих татко да заведе мама и Илейн на разходка. Мислех, че предпочиташ да си поговорим насаме.
Лий застана до канапето и ме загледа. Отново бях поразен от красотата й — стройното й тяло се подчертаваше от тъмносиния панталон и светлосиния пуловер, подобни на скиорски екип. Завързаната й на опашка коса се спускаше върху лявото й рамо. Очите й имаха цвета на пуловера, или може би бяха малко по-тъмни. Навярно ще си кажете: „Голямо чудо — типична американска красавица“. Щеше да бъде такава, ако не бяха изпъкналите й скули, които й придаваха надменно изражение и подсказваха, че някой от далечните й прадеди е бил викинг.
Навярно съм се взирал прекалено дълго в нея, защото тя се изчерви. Отместих поглед.
— Денис, струва ми се, че се безпокоиш за Арни.
— Не се безпокоя, а направо се страхувам.
— Какво знаеш за колата? Споделил ли е нещо с теб?
— Почти нищо… Хей, искаш ли нещо за пиене? В хладилника има… — посегнах за патериците си.
— Не ставай — спря ме Лий. — Сама ще си взема. Да донеса ли и на теб?
