— Какво?
— Говориш за колата като за жена.
Кимнах и без да изпускам ръцете й продължих:
— Да, съзнавам го и ми е трудно да отвикна. Бедата е там, че от пръв поглед Арни се влюби в Кристин, искам да кажа — в колата. Тогава не го осъзнах, но сега ми се струва, че Льобей изгаряше от желание Арни да я купи. Сигурен съм, че в краен случай щеше дори да му я подари. Имам чувството, че Арни моментално обикна Кристин, а Льобей позна дългоочакваната си жертва.
Лий издърпа ръцете си от моите и отново заразтрива раменете си.
— Арни казваше, че е платил…
— Точно така. И все още плаща, ако изобщо го има на този свят.
— Не те разбирам.
— След малко ще ти обясня. Първо ще ти разкажа подробностите. През петдесетте Льобей бил женен, имал и дъщеричка. Момиченцето умряло в колата. Задавило се от хамбургер и се задушило.
Лий пребледня като платно, за миг кожата й стана полупрозрачна като помътняло стъкло. Изплашено възкликнах:
— Лий? Добре ли си?
— Да — отвърна тя и от привидно спокойния й глас ме побиха тръпки.
Лицето й остана мъртвешки бледо, устните й се разтегнаха в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.
— Нищо ми няма.
Тя се изправи.
— Къде е тоалетната?
— В дъното на коридора. Лий, изглеждаш ужасно.
— Ще повърна — заяви тя със същия равнодушен глас и тръгна към вратата.
Вървеше със залитане, като курдисана кукла, цялата й грация беше изчезнала. Бавно излезе от хола, но се затича, когато се озова в коридора. Дочух шумното отваряне на вратата на банята, сетне задавените звуци от повръщане. Отпуснах глава върху облегалката на дивана и закрих очите си с ръце.
Когато се върна, Лий все още беше бледа, но лицето и бе възвърнало малко от цвета си. Беше се измила — по страните й все още блестяха капчици вода.
— Извинявай — промълвих.
— Няма нищо. Просто… бе прекалено неочаквано.
Тя леко се усмихна, после се втренчи в мен.
— Денис, ще потвърдиш ли достоверността на онова, което току-що ми каза? Вярно ли е?
— Абсолютно. Има и още нещо, но се питам дали искаш да го чуеш.
— Не — отвърна тя. — Но все пак ми го кажи.
— По-добре да забравим цялата тази история — промълвих аз, въпреки че бях точно на обратното мнение.
Лий впери в мен изпълнените си със страдание очи.
— Смятам, че ще е по-добре… Че нямаме право да се отказваме. Хайде, кажи ми другото.
— Жената на Льобей се самоубила малко след смъртта на дъщеричката си.
— И колата…
— … е била замесена.
— По какъв начин?
— Лий…
— Как?
Разказах й всичко от игла до конец — не само за Вероника и за Рита, а и за самия Роланд Льобей, като цитирах по памет думите на брат му. Описах й безграничната му ярост, нерадостното му детство, когато съучениците му се подигравали заради дрехите му и смешната му прическа, постъпването му в армията, където всички били с еднакви униформи и прически, работата му като армейски автомеханик, непрекъснатите му оплаквания от лайнарите, особено срещу онези, които ремонтирали скъпите си коли на държавни разноски, Втората световна война и брат му Дру, загинал на фронта, купените на старо шевролет и хъдзън. И всичко това неизменно придружавано от неукротимия му гняв.
— Пак тази отвратителна дума — промълви Лий.
— Коя?
— Лайнари.
Тя я произнесе неохотно и несъзнателно сбърчи нос от отвращение.
— Арни също я използва.
— Знам.
Спогледахме се и този път тя сграбчи ръцете ми.
— Много си студена — промълвих и иронично си помислих: „Поредният бисер от репертоара на мъдрия Денис Гилдър!“.
— Да, имам чувството, че никога няма да се сгрея.
Копнеех да я прегърна, но не го направих. Срамувах се да го направя, Арни все още се изпречваше между нас. Но най-страшното бе, че с всеки изминал ден започвах да се убеждавам, че той е мъртъв… Мъртъв или обсебен от някакъв зъл дух.
— Какво още ти разказа брат му?
— Нищо, което да обясни сегашното състояние на Арни.
Изведнъж някаква мисъл изплува в съзнанието ми като въздушен мехур, който се носи към повърхността на водата. Джордж Льобей беше казал: „Беше вманиачен и обзет от непрекъснат гняв, но не бе чудовище… Или поне така ми се струва.“ Унесен в спомените си той се канеше да сподели още нещо, но внезапно осъзна, че разговаря с непознат пред някакъв безличен мотел. Питах се какво ли искаше да каже.
Внезапно ми хрумна чудовищна идея. Опитах се да я запратя в най-отдадеченото ъгълче на съзнанието си, но ми беше извънредно трудно, все едно, че бутах тежко пиано. Тя непрекъснато се мъчеше да изскочи на бял свят.
Забелязах, че Лий загрижено ме наблюдава и се запитах доколко мрачните ми мисли са изписани на лицето ми.
— Записа ли си адреса на мистър Льобей? — попита тя.
— Не.
Припомних си погребението. Имах чувството, че оттогава са изминали години, не месеци.
— Предполагам, че в либъртивилската легионерска организация го имат. Те погребаха Льобей и се свързаха с брат му. Защо питаш?
Лий безмълвно поклати глава, отиде до прозореца и се загледа в двора, огрян от ослепителното слънце. Ни в клин, ни в ръкав, ми хрумна, че след няколко дни е Нова година.
Тя се обърна към мен — отново ме порази красотата й: естествена и непретенциозна, с изключение на изпъкналите, арогантни скули, които повече биха подхождали на жена, затъкнала нож в пояса си.
— Нали обеща да ми покажеш нещо, Денис?
Кимнах. Нямаше връщане назад. Верижната реакция беше започнала, не можех да я спра.
— Качи се на горния етаж. Стаята ми е втората вляво по коридора. Бръкни в третото чекмедже на гардероба. Ще се наложи да повдигнеш долните ми гащета, но те няма да те ухапят.
Лий се усмихна, съвсем леко, но все пак беше нещо.
— И какво криеш там? Марихуана?
Отвърнах на усмивката й и шеговито възкликнах:
— Ами! Отказах я още миналата година. Сега съм на по-силно, но за да си го набавя, трябва да продавам хероин на прогимназистите.
— Не се шегувай. Какво има там?
— Автограф на Арни, увековечен върху сваления ми гипс.
— Автографът му?
— Да, дори два броя.
Лий донесе парчетата гипс, постави ги на масичката и след пет минути отново седяхме на дивана и ги
