разглеждахме. При рязането краищата им се бяха поразръфали, част от изписаните имена — изчезнали. Предвидливо бях прибрал двете парче гипс — едното от левия, другото от десния крак. Двамата с Лий безмълвно се взирахме в тях:
Арни Кънингам — върху левия.
Момичето озадачено ме изгледа и възкликна:
— Но това са парчета от…
— От сваления ми гипс.
— Навярно се шегуваш!
— Не. Арни се подписа пред очите ми и на двете места…
Най-сетне бях споделил ужасните си подозрения — почувствах как бремето се стоварва от плещите ми. Мисълта за двата подписа ме тормозеше от месеци насам.
— Но те са съвършено различни!
— Абсолютно си права. Но и Арни се е променил. За всичко е виновна проклетата кола.
Гневно посочих парчето гипс отляво.
— Това е неговият подпис С Арни сме израснали заедно и винаги сме били неразделни. Стотици пъти съм го виждал да се подписва: под домашните си, на ведомостта за заплата в пътната бригада и твърдя, че това не е подписът му. Ще ми направиш ли една услуга, Лий? Не точно сега, да речем утре?
— Каква?
Обясних й, тя кимна и изрече:
— Заради нас двамата.
— Моля?
— Ще го направя заради двама ни, защото чувствам, че нямаме право да останем пасивни.
— Така е. Ще ми отговориш ли на един личен въпрос?
Тя кимна, без да откъсва прекрасните си сини очи от моите.
— Спиш ли напоследък?
— Много зле. Измъчват ме кошмари. А ти?
— Същата история.
В този миг не издържах — сложих ръце на раменете й, притеглих я към себе си и я целунах. За миг тя се вцепени, стори ми се, че иска да се отдръпне. Сетне страстно отвърна на целувката ми. Хрумна ми, че може би е по-добре дето съм гипсиран от кръста надолу.
Когато се откъснахме един от друг, тя въпросително ме изгледа. Промълвих:
— Пропъжда кошмарите.
Страхувах се, че ще прозвучи тъпо и банално, като в сантиментален филм, но усетих, че искреното ми вълнение е затрогнало и развълнувало Лий.
— Против кошмарите — тържествено повтори момичето, сякаш произнасяше заклинание. Този път тя наклони глава към мен и устните ни отново се сляха. Имах чувството, че гипсовите парчета с името на Арни върху тях, обвинително се взират в нас, като слепи бели очи. Целувахме се, защото физическият контакт ни действаше успокоително, но имаше и още нещо — помежду ни се зараждаше ново чувство.
Дълго седяхме прегърнати и безмълвни — бяхме съвсем наясно какво се е случило. Действително целувката ни действаше успокояващо, но телата ни се стремяха едно към друго, защото бяхме млади и кръвта ни кипеше.
Ала зад тези целувки се криеше нещо друго. Двамата с Лий го знаехме, навярно и вие се досещате какво ме тревожеше. Срамувах се, че съм изменил на най-добрия си приятел. Пред очите ми като на филмова лента се нижеха спомени от осемнайсетте години, прекарани заедно с Арни: мравешката ферма, уроците по шахмат, филмите, които бяхме гледали заедно, нещата, на които ме бе научил, случаите, когато бях попречил да го убият. Но ето че накрая не успях да го опазя. Мислех си, че за последен път видях истинския Арни в Деня на благодарността, когато ми донесе в болницата сандвичи с пуешко месо и бира.
Доскоро с Лий нямахме основание да се страхуваме, че сме наскърбили Арни и но този начин сме си навлекли гнева на Кристин.
Но ето че днес го сторихме.
10. ИГРА НА ДЕТЕКТИВИ
През следващите три-четири седмици с Лий се правехме на детективи и междувременно започнахме да се влюбваме до уши.
На другия ден след разговора ни тя отиде в общината и срещу такса от петдесет цента получи фотокопия от два документа, които по принцип отиват в Харисбърг, но по едно копие се съхранява в либъртивилската община.
Когато Лий позвъни на вратата, нашите си бяха вкъщи. Ели използваше всяка възможност да надникне в хола. Беше запленена от Лий и дори ми стана смешно, когато само след седмица започна да връзва косата си на опашка като нея. Изпитвах огромно изкушение да я подразня за това, но устоях — може би започвах да пораствам (но не дотолкова, че да не задигна шоколадчето й, скрито зад кутиите с храна в хладилника).
С изключение на моментите, когато Ели надничаше в хола, през този ден, двайсет и седми декември, нашите ме оставиха насаме с Лий. Запознах я с тях, майка ми сервира кафе и си поговорихме. Илейн бърбореше най-много — описваше училището си и разпитваше Лий за нашето.
Отначало ми беше неприятно, после си казах, че трябва да съм й благодарен. Родителите ми са въплъщение на буржоазна учтивост (ако поведат майка ми на електрическия стол и тя се сблъска със свещеника, положително ще му се извини). Усещах, че харесват Лий, но бе очевидно (поне за мен), че са озадачени, дори се чувстват малко неловко и навярно се питат къде е мястото на Арни в цялата тази история.
Двамата с Лий се питахме същото. Накрая мама и татко постъпиха както всички родители в подобна ситуация: решиха да оставят младежите да се оправят сами и се заеха със собствените си дела. Пръв стана татко и се извини, че както винаги след Коледа работилницата му е в пълен безпорядък и незабавно трябва да започне да я подрежда. Мама заяви, че има да пише нещо. Ели лукаво ме изгледа и попита:
— Как мислиш, Денис, Исус имал ли е куче?
Двамата избухнахме в смях. Лий ни наблюдаваше с учтивата усмивка на човек, който не разбира за какво става дума.
Престанах да се смея и извиках:
— Изчезвай, Ели!
— Какво ще направиш, ако откажа? — заяде се тя, но очевидно ме дразнеше по навик, защото веднага стана и се запъти към вратата.
