глас, явно принадлежащ на жилав старец, прехвърлил шейсетте. Имах чувството, че генерал Патон и ветеранът, с когото разговарях, са се били рамо до рамо в Германия, докато разгонвали като мухи вражеските куршуми.
— На телефона Макендлес.
— Добър ден, господине. Казвам се Денис Гилдър. През август миналата година вашата организация устрои погребение с военни почести на човек, на име Роланд Д. Льобей и…
— Приятел ли ви е покойникът?
— Не, далечен познат, но…
— В такъв случай онова, което ще ви кажа няма да ви обиди — изрече старецът с дрезгавия си глас. — Льобей беше най-големият мръсник, когото познавах и ако зависеше от мен, не бих си помръднал пръста да го погреба. Знаете ли, той напусна организацията ни през седемдесетте, в противен случай щяхме да го изхвърлим. Не познавам по-проклет човек от него.
— Нима?
— Точно така. Непрекъснато гледаше да се заяде и не пропускаше възможност да предизвика побой. Не ставаше за игра на покер, нито за пиене. Първо, не можеше да се конкурираме с него, освен това непрекъснато се зъбеше. Ама че противно и откачено копеле беше този Льобей. Всъщност, кой си ти, младежо?
Хрумна ми налудничавата мисъл да цитирам Емили Дикинсън: „Аз съм никой. Кой си ти?“, но вместо това обясних:
— Мой приятел купи колата на Льобей малко преди смъртта му…
— По дяволите! Да не би да е онзи плимут, модел 57?
— Същият, но моделът е петдесет и осма.
— Да, да — петдесет и седма, или петдесет и осма, боядисан в червено и бяло. Струва ми се, не обичаше нищо друго, освен тази кола. Отнасяше се с нея като с любима жена. Знаеш ли, заради нея той напусна Легиона.
— Така ли? Какво се случи?
— О, по дяволите! Беше толкова отдавна, момче. Чувствам, че започвам да ти досаждам, но побеснявам винаги, когато си спомня за този мръсник, Льобей. Все още имам белези по ръцете, които дължа на него. По време на Втората световна война чичо Сам отне три години от живота ми, за което получих само медал. Участвал съм в безброй сражения, бил съм се почти на всички скапани островчета в Южния Тихи океан. Заедно с още петдесет войника отбихме атаката на японските камикадзе на Гуадал-канал — представи си — два милиона шибани японци, които ни нападат с мечовете си, направени от кутии за кафе. Но се отървах без драскотина. Няколко куршума изсвириха покрай ушите ми. Точно преди да разпръснем япончугите, човекът до мен беше изкормен в името на японския император. Важното е, че по онова време само веднъж видях собствената си кръв и то когато се порязах при бръснене. Тогава… — Макендлес се засмя. — Мама му стара, ето че отново се раздрънках. Жена ми твърди, че някой ден ще си отворя прекалено широко устата и ще пропадна през нея. Как ти беше името?
— Денис Гилдър.
— Добре, Денис. Откровеност за откровеност — какво искаш?
— Ами… приятелят ми купи колата на Льобей и я поправи… Стегна я като за изложба…
— Да, и Льобей правеше така — прекъсна ме старецът и устата ми пресъхна. — Признавам, че обичаше шибаната кола. За разлика от жена си, за която изобщо не му пукаше. Знаеш ли какво се случи с нея?
— Да.
— Проклетият й съпруг я докара дотам — мрачно заяви Макендлес. — След смъртта на дъщеричката им Льобей престана да й обръща внимание. Все ми се струваше, че никога не е обичал дори детето си. Прощавай, Денис, такъв съм си, непрекъснато дрънкам, не можеш да ми затвориш устата. Майка ми казваше: „Дики, езикът ти като че се разтяга във всички посоки.“ Та какво казваше, че искаш?
— С приятеля ми отидохме на погребението на Льобей, където се запознахме с брат му Джордж.
— Който ми се видя свестен човек — прекъсна ме старият легионер. — Май беше учител. От Охайо.
— Точно така. Разговарях с него и ми се стори доста симпатичен. Казах му, че ще държа матура върху Езра Паунд12…
— Езра кой?
— Паунд.
— По дяволите, това пък кой е? Беше ли на погребението?
— Не, сър. Паунд е бил поет.
— Какво?
— Поет. И също като Льобей е мъртъв.
— О!
В гласа на мистър Макендлес се промъкна подозрение.
— Всъщност, по-важно е това, че мистър Льобей — Джордж Льобей обеща да ми изпрати материали за Езра Паунд. Сега са ми жизнено необходими, но съм загубил адреса му. Предположих, че го пазите в картотеката на организацията.
— Разбира се, има го в архива. Знаеш ли, Денис, писна ми от секретарската длъжност. Мандатът ми изтича през юли и повече никога няма да се хвана на това хоро. Никога!
— Надявам се, че не съм ви затруднил.
— Е, нали сме за това. Дай ми адреса си, момче. Ще ти изпратя картичка с информацията.
Съобщих му данните и отново се извиних, че съм го обезпокоил на работното му място.
— Не се притеснявай. И без това в момента имаме почивка.
Попитах се какво ли работи грубиян като него в магазина на Дейвид Емерсън, където пазаруваше елитът на Либъртивил. Дали е продавач? Представих си как развежда из изложбения салон елегантна млада дама и бърбори: „Ето един адски готин диван, госпожо; погледнете проклетото канапе. Естествено, нямахме такива луксозни мебели на фронта, когато онези шибани, натъпкани с наркотици японци ни нападнаха със самоделните си мечове…“
Усмихнах се, но следващите му думи накараха усмивката ми да помръкне:
— Няколко пъти съм се качвал в колата на Льобей, но никога не съм я харесвал. Да пукна, ако знам защо, но от нея ме побиват тръпки. Повече не се качих на нея, след като жена му… Е, нали знаеш. Направо изпитвах ужас от шибаната кола.
— Вярвам ви — отвърнах. Стори ми се, че чувам гласа си отдалеч. — Слушайте, защо Льобей напусна легиона? Споменахте, че колата била замесена.
Той се засмя, очевидно поласкан от вниманието ми.
— Не вярвам да те интересува тази отдавна забравена история.
— Напротив. Нали ви казах, че приятелят ми купи тази кола.
— Тогава ще ти я разкажа. Имай предвид, че е доста страна. Понякога с момчетата си я припомняме, когато сме обърнали няколко чашки повече. Не само аз имам белези по ръцете. Като се замисля, ми хрумна, че цялата история беше направо зловеща.
— Разкажете ми какво се случи.
— С една дума, заедно с момчетата решихме да погодим номер на Льобей. Признавам, че постъпката ни беше доста детинска, но никой не обичаше кучия му син. Делеше се от нас, беше единак…
„Също като Арни“ — помислих си.
— … Освен това онази вечер всички си бяхме пийнали. Току-що бе завършило някакво събрание, на което Льобей се държа още по-гадно. Та както ти казвах, седяхме в бара и го наблюдавахме — явно се канеше да си тръгне. Докато обличаше палтото си продължаваше да спори с Пучи Андерсън за някакъв бейзболен мач. Знаехме, че винаги потегля с колата си по един и същ начин: докрай педала на газта, Плимутът полита като ракета, под колелата му се разхвърчава чакъл. Изведнъж на Сони Белерман му хрумна блестяща идея: четирима от нас се измъкват през задната врата и отиват на паркинга. Скриваме се зад ъгъла на сградата, докъдето плимутът винаги стига на заден ход, преди да „излети“. Знаеш ли, той винаги наричаше колата с някакво женско име, сякаш му беше съпруга. „Отваряйте си очите и се наведете — предупреждава ни Сони. — Не мърдайте, докато ви дам знак“. Нали разбираш, всички се бяхме наквасили.
