— Поговори с него, Денис. Ако можеш, прекарайте заедно Новогодишната нощ. Изпийте по една-две бири и се опитай да разбереш какво е намислил.
Гласът й пресекна. Чувствах, че иска да каже още нещо, но не се осмелява.
Казах си, че никога не съм харесвал старата Реджина — властна тиранка, която въртеше съпруга и сина си на малкия си пръст и ги принуждаваше да се съобразяват с нея.
Но още по-малко харесвах тази разплакана, объркана жена. Побързах да кажа:
— Моля те, Реджина, успокой се.
— Страхувам се да разговарям с него — промълви тя. — Майкъл също. Ако заговорим на неприятна за него тема, Арни моментално се нахвърля върху нас. Отначало такава тема беше колата, сега — колежът. Моля те, Денис, направи каквото можеш.
Тя отново замълча, после неочаквано изплю камъчето:
— Страхувам се да не го загубим.
— Реджина…
— Ще отида да го повикам — прекъсна ме тя и остави слушалката на масичката. Очакването ми се стори безкрайно. Притиснах с брадичка слушалката към рамото си и гневно ударих гипса, все още покриващ горната част на крака ми. С мъка преодолявах изкушението да затворя телефона и да забравя цялата история.
В този момент Арни взе слушалката и предпазливо изрече „Ало?“. Изведнъж в главата ми проблясна мисълта: „Това не е приятелят ми!“
— Арни?
— Да не би да е великият Денис Гилдър, човекът с голямата уста?
Стори ми се, че този път разпознах приятеля си, но все пак не бях абсолютно сигурен. Гласът му ми се стори загрубял — като че бе прегракнал от крещене. Изпитах странно чувство: все едно разговарях с непознат, който чудесно имитираше гласа на приятеля ми.
— Мери си думите, нахалнико! — шеговито възкликнах аз, но ме побиха тръпки.
— Знаеш ли — поверително прошепна Арни — лицето ти и задника ми си приличат като две капки вода.
— И аз го забелязах, но ми се струва, че е точно обратното.
За миг настъпи тишина — бяхме приключили с „любезностите“. Попитах го:
— Какво ще правиш довечера?
— Нищо особено. Нямам среща с момиче, нито съм канен на гости. А ти?
— О, ще взема Роузан и ще отидем на дискотека. Ако искаш ела с нас — ще ми държиш патериците, докато танцувам.
Арни пресилено се засмя, а аз продължих:
— Мисля да намина покрай вас. Ако искаш, ще посрещнем заедно Новата година, както в добрите стари времена.
— Добре.
По тона му разбрах, че идеята му допада, но все още не можех да се отърся от впечатлението, че разговарям е непознат човек.
— Ще гледаме Гай Ломбардо и ще изкараме чудесно.
Онемях, не знаех какво да кажа. След миг предпазливо изрекох:
— Гай Ломбардо отдавна е покойник, Арни. Може би имаш предвид Дик Кларк?
— Така ли? — Приятелят ми изглеждаше озадачен. — О, вярно. Но Дик Кларк се държи, нали?
— Да — отвърнах машинално.
Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч. Внезапно дочух думите: „Няма по-хубава миризма на света, освен може би женската…“ Стиснах конвулсивно слушалката и едва се въздържах да не изкрещя. Не разговарях с Арни, а с мъртвия Роланд Д. Льобей.
— Как ще дойдеш до нас, Денис? Можеш ли да караш?
— Все още не. Ще помоля татко да ме докара.
Замълчах, престраших се и изрекох:
— Може би ти ще ме върнеш с колата си.
— Разбира се! — възбудено възкликна той. — Прекрасна идея, Денис. Направо страхотна. Ще прекараме чудесно, както едно време.
— Да — казах, после (заклевам се, че думите сами мй се изплъзнаха) добавих:
— Също като едно време с момчетата от гаража, нали?
— Точно така — засмя се Арни. — Дочуване, Денис.
— Дочуване — промърморих машинално.
Поставих обратно слушалката, втренчих се в телефона и зведнъж целият се разтреперих. Никога досега не бях изпитвал такъв страх. След една-две секунди разумът издигна защитните си прегради. Навярно една от причините за липса на убедителни доказателства за съществуването на свръхестествени явления е способността на разума да „прекроява“ видяното, за да ни предпази от полудяване. По-късно щях да се питам дали съм чул добре, дали Арни е разбрал думите ми, но миг след като затворих телефона бях абсолютно сигурен: Льобей, жив или мъртъв, се бе вселил в приятеля ми и постепенно започваше да го измества.
Новогодишната нощ беше студена, въздухът — кристално чист. В седем и четвърт баща ми ме докара пред дома на семейство Кънингам и ми помогна да се добера до задната врата — патериците не са подходящи за разходки по заледените улици.
Комбито на Реджина и Майкъл го нямаше, но Кристин стоеше на алеята — полираната й повърхност блестеше от скрежа. През тази седмица Арни успя да я освободи от гаража на Дарнъл. Щом я погледнех изпитвах натрапчив страх, подобен на мигрена. Не исках да се качвам в нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Копнеех за моя обикновен дастър с найлонови калъфи на седалките и лепенката на бронята с тъпия надпис: „Служебна кола на мафията“.
Лампата на задната веранда светна, силуетът на приятеля ми се очерта на вратата. Стори ми се, че виждам непознат човек — раменете му бяха приведени, движеше се като старец. Казах си, че навярно си въобразявам и подозренията ми взимат надмощие, но знаех, че се самозалъгвам.
Арни отвори. Носеше стара фланелена риза и джинси — възкликна:
— Денис! Радвам се да те видя, скъпи приятелю!
— Здрасти, Арни!
— Добър вечер, мистър Гилдър.
— Здравей, Арни — баща ми вдигна ръка за поздрав. — Как я караш?
— Е, знаете, че си имах големи неприятности. Но всичко това ще се промени. Нова година, нов късмет — изриваш едни лайна и на тяхно място се появяват нови, нали?
— Нямам представа — промълви баща ми и смаяно го изгледа. — Денис, сигурен ли си, че не искаш да дойда да те взема?
Исках го повече от всичко на света, но забелязах, че Арни внимателно ме наблюдава. Продължаваше да се усмихва, но студените му очи ме дебнеха.
— Не, Арни ще ме докара, стига таратайката му да не се разпадне.
— Я не обиждай колата ми! — смъмри ме Арни. — Тя е много чувствителна.
— Така ли?
— Да.
Извърнах глава към Кристин и извиках:
— Извинявай!
— Така е по-добре.
За секунда тримата останахме неподвижни — ние с баща ми в подножието на стълбата, приятелят ми — на вратата. Очевидно не знаехме какво да кажем. Обзе ме паника — някой трябва да проговори, в противен случай не бихме могли да се преструваме, че всичко е по старому.
— Е, аз тръгвам — най-сетне рече баща ми. — А вие не прекалявайте. Арни, ако изпиеш повече от две бири, обади ми се да прибера Денис.
— Не се притеснявайте, мистър Гилдър.
