излезли мазоли — и се опитах да взема трите бири от масата.
— Не се притеснявай, аз ще ги донеса — каза Арни. — Хайде, тръгвай преди отново да си си счупил нещо.
Усмихна ми се и за миг видях пред себе си стария Арни, сърцето ми се сви от мъка.
По телевизията даваха някаква тъпа новогодишна програма. Дони и Мари Озмънд пееха; огромните им бели зъби проблясваха и им придаваха вид на ухилени акули. Оставихме телевизора да работи и поведохме оживен разговор. Разказах му за мъченията в кабинета по физиотерапия, за това, че тренирам с щанги, а след втората бира признах, че понякога се страхувам да не остана сакат.
Не се притеснявах, че не ще играя футбол в колежа, боях се единствено да не окуцея.
Арни ме слушаше внимателно и със съчувствие, от време на време кимаше.
Струва ми се, че се разбъбрих — крайно време е да ви кажа, че никога не съм имал по-странно преживяване. Не предполагах, че ме очакват много по-страшни събития, но нищо не би могло да бъде толкова необикновено… толкова нелогично. Сякаш гледах филм, който не е на фокус. В един миг пред мен стоеше старият Арни, после изчезваше и се заменяше от някакъв непознат. Беше добил неприятни навици, които не бях забелязал преди: нервно подрънкваше окачените на кожен медальон ключове от колата, кършеше пръсти, от време на време захапваше палеца си. Шокиран бях от думите, с които хвърли кутийката от бира в кофата. Изобщо не изглеждаше пиян, въпреки че когато довършвах втората си бира, той вече бе успял да изгълта пет.
Забелязах, че за сметка на новите, някои типични за него привички напълно бяха изчезнали: нервното подръпване на крайчеца на ухото, докато говори с някого, начинът, по който рязко протягаше крака и ги кръстосваше в глезените, навикът му да изразява доброто си настроение със съскане през свитите си устни, вместо направо да се засмее. Няколко пъти се усмихна, но в повечето случаи се кискаше пискливо като Льобей.
Концертът свърши в единайсет и Арни въртя копчето, докато попадна на канал, предаващ новогодишното празненство в някакъв хотел, като от време на време режисьорът включваше камерите, разположени на „Таймс Скуеър“, където вече се бе събрала огромна тълпа.
Направих последно усилие и го попитах:
— Действително ли няма да се запишеш в колеж?
— Не и тази година. С Кристин заминаваме за Калифорния веднага щом свърша училище. От сега копнея за златните плажове…
— Родителите ти знаят ли?
Той стреснато ме изгледа.
— Не, по дяволите! Да не вземеш да им кажеш? Мога да мина и без опяването им.
— Какво ще правиш в Калифорния?
Арни вдигна рамене.
— Ще си намеря работа като автомонтьор. Знаеш, че ме бива да поправям коли.
Но следващите му, небрежно подхвърлени думи ме накараха да зяпна.
— Надявам се да убедя Лий да замине с мен.
Задавих се от бирата и се закашлях, като изпръсках панталоните си. Той два пъти ме удари по гърба.
— Хей, човече, добре ли си?
— Да — изхърках аз. — Бирата ми влезе в кривото гърло. Арни, много се лъжеш, ако си въобразяваш, че тя ще те последва. Знаеш ли, че напоследък главното й занимание е попълване на молби за колежи? Решила е на всяка цена да продължи обучението си.
Арни присви очи. Ужасено си помислих, че бирата ми е развързала езика и съм казал повече от необходимото.
— Откъде знаеш толкова подробности за моето момиче?
Внезапно изпитах чувството, че се намирам сред огромно минно поле. Побързах да обясня:
— Лий не говори за нищо друго, Арни. Толкова се разпалва, че просто не можеш да я спреш.
— Прекалено свойски говориш за нея. Сигурен ли си, че не се опитваш да ме изместиш, Денис?
Наблюдаваше ме подозрително с присвити очи.
— Не би постъпил така с най-добрия си приятел, нали? Излъгах, без да ми мигне окото:
— Разбира се. Как можа да си го помислиш?
— Тогава откъде знаеш толкова подробности за нея?
— Виждаме се в училище и разговаряме за теб.
— Лий говори за мен?
— Да, понякога — предпазливо отвърнах аз. — Каза, че сте се скарали заради Кристин.
Разбрах, че съм улучил верния отговор. Арни се поуспокои и промълви:
— Вярно е, че се поскарахме, но ще й мине. В Калифорния също има добри колежи щом толкова й се иска да учи. Ще се оженим, Денис. Ще имаме деца и всичко, което сме си мечтали.
С мъка запазих невъзмутимото си изражение.
— Тя знае ли за намеренията ти?
Арни се засмя.
— Все още не, но скоро ще й ги съобщя. Обичам я и няма да допусна да ни разделят.
Изведнъж стана сериозен и попита:
— Какво ти каза за Кристин?
Този път имах чувството, че всеки момент ще настъпя някоя мина.
— Спомена, че не я обича. Знаеш ли, струва ми се, че малко те ревнува от нея.
Още един правилен отговор. Арни напълно се успокои.
— Да, прав си, но съм сигурен, че ще й мине. Трънлив е пътят на истинската любов, но Лий ще се осъзнае. Ако случайно я видиш, кажи й че ще й се обадя веднага след ваканцията.
Питах се дали да издам, че в момента Лий е в Калифорния, но реших, че не е необходимо. Питах се още какво би направил този непознат, мнителен Арни, ако разбере, че съм целунал момичето, за което възнамерява да се ожени, че я притисках в прегръдките си… че започвах да се влюбвам в нея.
— Погледни, Денис! — извика той и посочи към телевизора.
Камерите отново показваха „Таймс Скуеър“. Тълпата приличаше на огромно животно. Минаваше единайсет и половина — старата година си отиваше.
— Погледни тези лайнари!
Арни възбудено се изкикоти и изписка. Довърши бирата си и отиде за още една опаковка. Седях неподвижно и размишлявах за Уелч и за Репертън, за Трелони, Стантън, Вандерберг и за Дарнъл. За Арни и за огромната промяна в него; казвах си, че с Лий са се посдърпали, но все пак в края на учебната година ще се оженят, също както в сълзливите филми от петдесетте.
Бог ми е свидетел, че никога през живота си не съм бил толкова изплашен.
Посрещнахме Новата година. Арни измъкна отнякъде две кречетала и пистолет, от дулата на които изскачат конфети. Вдигнахме тост за новата хиляда деветстотин седемдесет и девета и разговаряхме на неутрални теми, като провала на „Филипс“ на плейофите и за шансовете на „Стийлърс“ да достигнат до финала за суперкупата.
Купата с пуканки почти се беше изпразнила, когате се престраших и зададох въпроса, от който най- много се страхувах:
— Арни, имаш ли представа кой е убил Дарнъл?
Той ме изгледа изпод око, после отново се втренчи в екрана на телевизора, където танцуваха двойки с обсипани с конфети коси. Отпи от бирата си и преспокойно заяви:
— Навярно хората, за които работеше. Предпочели са да запушат устата му, преди да ги издаде,
— Що за хора са това?
— Уил казваше, че италианската мафия е опасна, но още по-страшни са колумбийците…
— Кои са те?
— Колумбийците? — Арни цинично се засмя. — Каубоите, дето се занимават с кокаин. Уил твърдеше, че са готови да те убият, ако погледнеше накриво някоя от жените им — или ако й обърнеш прекалено голямо внимание. Навярно са били колумбийците — само те са способни на подобно кърваво отмъщение.
