— А ти пренасял ли си кокаин?
Той вдигна рамене.
— Карах различна стока за Уил. Само два пъти съм прекарвал кокаин — слава Богу, че ме спипаха с цигари. Представяш ли си, заловиха ме на местопрестъплението. Лоша работа. Но ако ми се наложи да избирам, навярно пак бих го направил. Уил беше стар мръсник, но в известно отношение беше адски готин.
Очите му се замъглиха.
— Да, действително беше готин. Но знаеше прекалено много, затова го очистиха. Навярно рано или късно щеше да се разприказва. Сигурно са били колумбийците — те са напълно смахнати.
— Ще ми обясниш ли по-подробно? Е, не се сърди, навярно ще ми кажеш, че това не е моя работа.
Арни ме изгледа, ухили се и ми намигна.
— Такива са правилата на играта, приятел. Имаше един тип на име Хенри Бък. Предполагаше се, че ще ме изпорти пред полицията, а аз ще натопя Уил. От своя страна той ще накисне хората, които му предават бомбичките, наркотиците, цигарите и алкохола. Точно тях търсеше Джън… полицията. Особено колумбийците.
— Значи мислиш, че те са го убили?
Приятелят ми се втренчи в мен.
— Разбира се. Те или италианската мафия. Кой друг?
Поклатих глава.
— Нямам представа.
— Е, да изпием още по една бира, после ще те закарам до вас. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер, повярвай ми.
Думите му прозвучаха искрено, но Арни никога не би се изразил толкова високопарно. Побързах да отвърна:
— Аз също.
Не ми се пиеше повече, но все пак приех предложената ми бира. Исках да отложа неизбежния момент, когато ще се кача в Кристин. Днес следобед смятах това за жизнено необходимо — казвах си, че трябва да усетя „атмосферата на колата“. Но сега идеята ми се струваше направо налудничава. Освен това съзнавах, че на всяка цена трябва да запазя в тайна чувствата си към Лий.
Хей, Кристин, умееш ли да четеш мисли?
Усетих как в гърлото ми напира лудешки смях и побързах да отпия от бирата си.
— Случай — обърнах се към Арни. — Ако искаш, ще се обадя на татко да ме вземе. Сигурно още не си е легнал…
— Няма проблеми — прекъсна ме той. — Не се безпокой, изобщо не съм пиян.
— Просто си казвах, че…
— Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение отново да караш автомобил.
— Прав си.
— Няма нищо по-хубаво от това да седнеш зад волана на собствената си кола — заяви той и ми намигна като стар развратник. — С изключение на чукането, може би.
Дойде време да си тръгвам. Арни изгаси телевизора, а аз изкуцуках до кухнята с патериците и облякох старата си канадка. Напразно се надявах родителите му да се върнат и да отложа за момент предстоящото изпитание. Възможно е дори Майкъл да подуши, че синът му е пил и да предложи да ме закара у дома. С потръпване си спомних онзи далечен летен ден, когато за пръв път седнах зад волана на Кристин, докато Арни се пазареше със стария мръсник.
Приятелят ми извади две бири от хладилника и обясни, че са „за из път“. Питах се дали да му кажа, че ако го хванат да кара пиян, докато е освободен под гаранция, полицаите моментално ще го тикнат в затвора. Реших, че е по-добре да си държа езика зад зъбите. Излязохме навън.
Нощта бе ясна и мразовита, студът щипеше лицата ни. Снежните преспи от двете страни на алеята проблясваха, сякаш отгоре им бяха изсипани хиляди брилянти. Стъклата на Кристин бяха заскрежени. Безмълвно се втренчих в нея и си спомних думите на Арни: „Виновна е мафията. Италианската мафия, или колумбийците“. Звучеше мелодраматично, но напълно възможно, дори правдоподобно. Но мафиозите застрелват жертвите си, блъсват ги през прозореца, или ги удушават. Говореше се, че Ал Капоне очистил някакъв нещастник с бейзболна бухалка, пълна с олово. Но да убиеш някого като проникнеш в къщата му през разбитата стена бе пълно безумие.
„Навярно са били колумбийците. Арни спомена, че са откачени“. Но дори луд не би постъпил така.
Лъскавата повърхност на Кристин проблясваше под светлината, идваща от къщата и от звездите. Стреснато си помислих: „Ами ако тя убива всичките си врагове? Ако е разбрала, че ние с Лий я подозираме? И още по-страшно, ако е усетила, че се срещаме зад гърба на Арни?“
Гласът на приятелят ми ме стресна и ме изтръгна от неприятните ми размишления:
— Искаш ли да ти помогна да слезеш?
— Ще се справя със стъпалата, но може би ще се наложи да ме подкрепиш по пътеката.
— Дадено, приятел.
Слязох по стълбата, като се придържах с едната ръка, а с другата стисках патериците. Наместих ги под мишниците си, когато се озовах на пътеката, направих няколко крачки и се подхлъзнах. Тъпа болка проряза левия ми крак, който все още беше частично гипсиран. Арни побърза да ме подкрепи.
— Благодаря. — Гласът ми трепереше, но този път имах оправдание.
Приближихме се до Кристин и той ме попита дали мога да се кача сам, сетне я заобиколи. Хванах дръжката на вратата и ме обзе всепоглъщащо чувство на ужас и отвращение. Дълбоко в душата си осъзнах, че подозренията ми са напълно основателни. Все едно, че докосвах живо същество, някакъв заспал звяр. Стори ми се, че вместо стомана пръстите ми напипват топла кожа. Страхувах се, че ако стисна дръжката по-силно, звярът ще се пробуди с рев.
Звяр?
Но какъв?
Какво бе това? Зъл демон? Обикновена кола, превърнала се в убежище на призрак? Въплъщение на Льобей, адски, прокълнат дом за душата му? Нямах представа — знаех само, че се страхувам до смърт. Имах чувството, че не ще ми стигнат сили да приведа в изпълнение плана си.
— Хей, какво ти е? — обади се Арни. — Можеш ли да се качиш сам?
— Мога — отвърнах прегракнало и забих палец в бутона на дръжката. Отворих вратата, обърнах се с гръб към седалката и се стоварих върху нея, като изпънах напред левия си крак. Хванах го с две ръце и го наместих в колата, сякаш качвах някаква мебел. Сърцето ми биеше до пръсване. Дръпнах вратата и я затворих.
Арни завъртя ключа и въпреки студа моторът моментално забоботи, сякаш бе предварително загрят. Лъхна ме воня — имах чувството, че идва отвсякъде, но най-вече от тапицерията — отвратителна миризма на смърт и на разложение.
Питам се как да ви разкажа какво ми се случи през петнайсетте минути, докато пътувахме към дома ми. Страхувам се, че думите ми ще ви прозвучат като бълнуване на душевноболен. Едва ли ще съм обективен — дори сега, след толкова време — още ме побиват тръпки, чувствам, че ми прилошава. Няма как да различа действителното от въображаемото, обективното от субективното, истината от ужасяващите халюцинации. В едно съм сигурен — не бях пиян. Когато се качих в Кристин замаяната ми от бирата глава моментално се избистри. Онова, което последва, бе пътуване в царството на прокълнатите.
Първо, ние се върнахме във времето.
Отначало вместо Арни караше Льобей. Беше полуразложен и вонеше на гроб, през окапалата му плът стърчаха костите му. Металните копчета на униформата му бяха позеленели и разядени от влагата, изпод яката му изпълзяха и се загърчиха червейчета. Дочух тихо бръмчене — отначало си помислих, че има късо съединение. Едва по-късно ми хрумна, че може би е бръмчене на мухи, виещи се над разложеното му тяло. Знаех, че през зимата няма мухи и все пак…
Понякога ми се струваше, че не сме сами в колата. Веднъж хвърлих поглед в огледалцето и забелязах жена, подобна на восъчен манекен, която се взираше в мен с блестящите си стъклени очи на препарирано животно. Косата и беше подстригана според модата на петдесетте. Страните й бяха силно червени —
