погрижил да не се подхлъзна.
Почти бях стигнал до вратата, когато пред очите ми причерня, сякаш ме обгърна гъст дим. Спрях, наведох глава и се опитах да се овладея. В обърканото ми съзнание се мярна мисълта, че ако падна ще премръзна до смърт на пътеката, където някога с Арни играехме на дама.
Постепенно мракът пред очите ми се разсея. Усетих как някой ме хвана под ръка. Беше татко, по халат и чехли.
— Денис, добре ли си?
Питах се как може да съм добре, когато току-що съм се возил с един мъртвец.
— Нищо ми няма. За миг ми се зави свят. Да влизаме, че ще ти замръзне задникът.
Изкачихме се заедно по стълбата, татко ме държеше през кръста. Почувствах се по-добре от допира на ръката му.
— Мама будна ли е?
— Посрещнахме Новата година, после двете с Ели си легнаха. Пиян ли си, Денис?
— Не.
— Изглеждаш зле — заяви той и затвори вратата след нас.
Изсмях се истерично и отново ми причерня… Но този път само за няколко секунди. Когато се опомних видях, че баща ми разтреперано се взира в мен.
— Разкажи ми какво се случи.
— Татко…
— Денис, заповядвам ти!
— Не мога…
— Какво се случи с Арни, какво му се е случило?
Безмълвно поклатих глава. Не можех да му кажа — не само заради налудничавия характер на случилото се, нито от страх за себе си. Сега се страхувах за всички — за родителите ми и за Илейн, за родителите на Лий. Разсъждавах напълно трезво и бях изплашен до смърт.
„Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случва с лайнарите, които ме предадоха…“
Нима бях чул тези думи?
Или бяха плод на въображението ми?
Татко разтревожено ме наблюдаваше. Промълвих:
— Не мога.
— Добре — въздъхна той. — Засега няма да настоявам. Но искам да ми кажеш нещо и то веднага: мислиш ли, че по някакъв начин Арни е отговорен за смъртта на Дарнъл и на съучениците ви?
Спомних си ухиленото, покрито с разлагаща се плът лице на Льобей, празните панталони, под които се очертаваха само кости…
— Не — отвърнах и си помислих, че не го лъжа. — Не е Арни.
— Добре. Искаш ли да ти помогна по стълбата?
— Ще се справя сам. Лягай си татко.
— Точно това смятам да направя. Честита Нова година, Денис и не забравяй — винаги съм на твое разположение, ако решиш да споделиш нещо.
— Засега няма какво, татко.
— Знаеш ли, не ти вярвам — промълви той и се запъти към спалнята.
Легнах си без да изгася нощната лампа, но изобщо не можах да мигна. Това беше най-дългата нощ в живота ми — искаше ми се да отида в спалнята и да се сгуша между мама и татко, както в детството си. Веднъж дори се надигнах от кревата и посегнах към панталоните, после отново си легнах. Страхувах се за всички тях. Но имаше и нещо по-лошо — боях се, че полудявам.
Призори най-сетне задрямах и спах неспокойно в продължение на три-четири часа. Когато се събудих, разумът ми започна да „се лекува“ чрез самозалъгване. Но вече не можех да се вслушвам в тази приспивна песен — завинаги бях забравил думите й.
12. ДЖОРДЖ ЛЬОБЕЙ ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА
В петък, на пети януари получих картичка от Ричард Макендлес. На гърба й с химически молив беше написан адресът на Джордж Льобей — Парадайз Фокс, Охайо. През целия ден я носих в джоба си, от време на време я изваждах и разглеждах. Не исках да се обаждам на Джордж Льобей, нито да слушам за откачения му брат Роланд, не исках повече да се занимавам с тази налудничава история.
Вечерта родителите ми и Ели отидоха в монроувилския търговски център — сестра ми искаше да си купи ски с парите, събрани на Коледа. Половин час след излизането им се настаних до телефона и поставих картичката пред себе си. Позвъних на справки, откъдето научих, че Парадайз Фолс се избира с код 513. След кратък размисъл отново им се обадих и поисках телефона на Льобей. Надрасках го върху картичката, отново вдигнах слушалката. Набрах няколко цифри, после затворих телефона. Неочаквано се разгневих и си казах: „Майната му! Всяко нещо си има граници. Край, измивам си ръцете от цялата история. Хич не ми пука, ако Арни се отправи към ада с любимата си кола. Майната му на всичко!“
— Майната му! — прошепнах и побързах да се отдалеча от телефона преди да изпитам угризения на съвестта. Качих се на горния етаж, измих се и си легнах. Заспах дълбоко още преди Ели и родителите ми да се приберат и през цялата нощ не се събудих. Не подозирах, че ме очакват много безсънни нощи.
Докато съм спал някой, нещо — уби Рудолф Джънкинс от пенсилванската щатска полиция. На другата сутрин вестникът съобщаваше за случилото се с голямо заглавие: „Полицаят, разследвал организацията на Дарнъл, убит близо до Блеърсвил“.
Баща ми беше в банята, Ели с две приятелки седяха на верандата, кикотеха се и се правеха, че играят на монополи. Майка ми работеше върху един от разказите си в стаята за шев, която й служеше за кабинет.
Бях сам на масата. Почувствах се потресен и изплашен. Спомних си, че утре Лий се връща от Калифорния и че ако Арни (или Льобей) не промени решението си, тя няма да се отърве от него.
Блъснах встрани чинията с бъркани яйца — вече не бях гладен.
Снощи си мислех, че е възможно да забравя зловещата и необяснима история, свързана с Кристин. Сега се питах как съм могъл да бъда толкова наивен.
Когато бях у тях на Нова година Арни бе споменал името на Джънкинс. Нямах право да се самозалъгвам, че не съм го чул. Във вестника пишеше, че полицаят разследвал смъртта на Дарнъл, намекваше се, че зад убийството му стои някаква тайна престъпна организация.
„Италианската мафия — би казал Арни. — Или смахнатите колумбийци.“
Но аз имах друга теория.
Колата на Джънкинс била открита на безлюдно шосе, смазана до неузнаваемост.
Джънкинс останал в нея.
По време на убийството на Репертън и на приятелите му, Арни бил във Филаделфия на шахматен
